Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— За какво става въпрос? — питам безпомощно. — Мамо, какво се е случило на погребението?
Ръцете на мама нервно потръпват, сякаш се опитва да се защити.
— Беше… доста беше… неприятно беше.
— Животът невинаги е приятен — заявява грубо Джон — Още по-неприятно е, когато не знаеш. Ако не кажеш на Лекси, аз ще й кажа. Защото тя ми е разказвала. — Той лапва последната бисквита.
— Добре. Стана така, че… — мама започва да шепне.
— Какво?
— Дойдоха съдия-изпълнители! — Тя цялата поруменява. — На средата на приема.
— Съдия-изпълнители ли? Но…
— Дойдоха без предупреждение. Бяха петима. — Тя гледа право пред себе си и гали кучето в скута си с равномерни движения. — Искаха да ни вземат къщата, мебелите, всичко. Оказа се, че баща ти не е бил съвсем откровен с мен. С никого не е бил откровен.
— Покажи й второто дивиди — настоява Джон. — Не ми казвай, че не знаеш къде е.
Следва кратко мълчание, после мама става, без да ни погледне, и открива лъскаво сиди. Пуска го в плейъра и тримата поглеждаме екрана.
— Мили мои! — Татко отново е на екрана, в същата стая, в която беше на другото дивиди, отново в познатия халат. Все същият чаровник е. — Ако гледате това, значи съм гушнал букета. Има нещо, което трябва да ви кажа. Само че не е за пред хората. — Той дръпва няколко пъти от пурата и се мръщи. — Стана голяма катастрофа. Не ми се иска да ви я стоварвам на главите, но вие, момичета, сте умни и ще намерите начин да се измъкнете. — Той се замисля за момент. — Ако обаче се окажете притиснати до стената, обърнете се към Дики Хофърд, той ще ви помогне. Чао, милички — вдига чашата и екранът потъмнява. Врътвам се към мама:
— Каква е тази катастрофа?
— Направил е втора ипотека на къщата — гласът й трепери. — Това е истината. Дивидито пристигна по пощата седмица след погребението. Само че беше прекалено късно! Съдия-изпълнителите бяха идвали! Какво можехме да направим? — Тя гали уипета все по-бързо, докато той излайва жално и скача на пода.
— Какво направихме?
— Трябваше да продадем къщата. Да се преместим. Ейми щеше да напусне училище… — Ръцете й отново трепкат нервно.
— Тогава брат ми се намеси. И сестра ми. Ти също… Каза, че ще платиш ипотеката. Доколкото можеш да си позволиш.
— Аз ли?
Отпускам се на канапето. Шокирана съм. Опитвам се да си представя какво е станало. Съгласила съм се да покрия дълговете на татко.
— Да не би да е била офшорна ипотека? — питам аз. — Да не би да е в банка „Уни…“ нещо си?
— По-голямата част от сделките на баща ти бяха офшорни — кима тя. — Опитвал се е да избегне данъците. Не знам защо не живя честно…
— И това го казва жената, която държи дъщеря си на тъмно! — прекъсва я Джон. — Как можеш да го кажеш?
Забелязвам гнева му.
— Мамо, знаеше, че не мога да си спомня погребението. Защо не ми каза нищо? Не разбираш ли, че нещата щяха да ми се изяснят? Нямах представа къде отиват тези пари.
— Беше толкова трудно! — мама мести очи на посоки. — Опитвах се да мълча заради Ейми.
— Ама… — млъквам, когато ме поразява една мисъл. — Мамо… имам още един въпрос. Татко бил ли е някога в затвора?
Мама се свива, сякаш се каня да я ударя.
— За кратко, миличка. Беше много отдавна… по недоразумение. Да не говорим по този въпрос. Ще направя чай.
— Не! — скачам и заставам пред нея. Опитвам се да привлека цялото й внимание. — Чуй ме, мамо! Не можеш да живееш в някакъв балон и да се преструваш, че нищо не се е случило. Ейми е права! Трябва да излезеш от това състояние.
— Лекси! — сопва се мама, но аз не й обръщам внимание.
— Ейми е чула, че татко е бил в затвора. Сторило й се е страшно готино. Нищо чудно, че се забърква в толкова неприятности… господи! — Неочаквано животът ми се подрежда като пъзел. — Значи затова съм станала толкова амбициозна. Затова съм била толкова целеустремена. Погребението е променило всичко.
— Ти ми каза какво се е случило — обяснява Джон. — Когато съдиите пристигнали, тя напълно изгубила самообладание. — Той поглежда презрително мама. — Трябвало е да ги отпратиш, да вземеш решение… заела си се с всичко сама.
— Престани да ме гледаш така, сякаш вината е моя — повишава глас мама. — Престани да ме обвиняваш! Нямаш никаква представа какъв е бил животът ми! Баща ти, този мъж…