Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Благодаря. И пак ще поговорим. — Прегръщам я и хуквам по стълбите към фоайето. Закъсняла съм само половин час. Можеше да е по-зле.
— Здрасти! — подвиквам на рецепционистката Джени, когато профучавам покрай бюрото й. — Дойдох, би ли им съобщила?
— Лекси… — Джени се опитва да ми каже нещо, но аз нямам време да я изслушам. Бързам към асансьора, натискам осмия етаж и чакам безкрайни трийсетина секунди, за да стигна най-горе. Трябва да сменим асансьорите с по-бързи. Ако изникне нещо спешно, ако например закъснееш за съвещание…
Най-сетне! Изскачам навън, хуквам към заседателната зала и… и спирам.
Саймън Джонсън е застанал в коридора пред заседателната зала и си приказва весело с трима мъже в костюми. Един от тях, в син костюм, навлича шлифер. Наташа са лута между тях, налива кафе. Те си приказват.
— Какво… — Адреналинът тупти в гърдите ми. Едва говоря. — Какво става?
Всички се обръщат изненадани към мен.
— Не се притеснявай, Лекси — Саймън ме поглежда намръщен. — В момента сме в почивка. — Приключихме с важната част от съвещанието и Ангъс трябва да си тръгне. — Той посочва мъжа с шлифера.
— Приключихте ли? — обзема ме ужас. — Да не би…
— Гласувахме. Ще направим реорганизацията.
— Не можете! — ускорявам крачка към него. — Намерих начин да спася отдела! Трябва да съкратим част от разходите, освен това имам идеи за маркетинг…
— Лекси, решението е взето — прекъсва ме Саймън.
— Но то не е правилно! — провиквам се отчаяно. — В тази марка има още хляб, знам, че има. Моля те! — Поглеждам жално Ангъс. — Не си тръгвай. Изслушай ме. След това можете да гласувате отново…
— Саймън — Ангъс ми обръща гръб. Вижда се, че е смутен. — Радвам се, че се видяхме. Трябва да вървя.
— Разбира се, тръгвай.
Те се правят, че не ме забелязват. Никой не иска да ме изслуша. Наблюдавам с омекнали колене как директорите се връщат в заседателната зала.
— Лекси — Саймън застава пред мен. — Възхищавам се на лоялността ти към отдела, но не можеш да се държиш по този начин на съвещание на директорите.
Долавям непреклонност в иначе любезния му глас. Личи, че е побеснял.
— Саймън, много съжалявам… — преглъщам аз.
— Знам, че ти е трудно след катастрофата. — Той се поколебава. — Предлагам ти да си вземеш три месеца платен отпуск. Когато се върнеш, ще ти намерим по-подходяща роля в компанията. Разбрахме ли се?
Кръвта се оттича от лицето ми. Той ме отстранява.
— Добре съм — отвръщам веднага. — Не ми трябва отпуск.
— Напротив — въздиша той. — Лекси, много съжалявам, че се получи така. Ако възстановиш паметта си, тогава нещата ще бъдат различни. Байрън ме държи в течение на състоянието ти. В момента не си в състояние да заемаш ръководен пост.
Очевидно той е взел решение.
— Добре — промълвявам най-сетне. — Разбирам.
— И така, може би искаш да слезеш при отдела. Тъй като не беше тук… — той замълчава многозначително. — Възложих на Байрън да съобщи неприятната новина на хората.
Байрън ли!
Саймън кимва и влиза в заседателната зала. Не мога да помръдна, докато наблюдавам как вратата се затваря, след това ме сграбчва паника и хуквам към асансьора. Не мога да позволя на Байрън да им съобщи новината. Трябва да го направя аз.
В асансьора набирам вътрешния на Байрън от мобилния и попадам на гласова поща.
— Байрън! — гласът ми трепери от напрежение. — Не съобщавай на отдела за съкращенията, разбра ли? Ще го направя аз. Повтарям, не им съобщавай.
Без да се оглеждам, слизам от асансьора, втурвам се в кабинета си и затварям вратата. Цялата треперя. Никога не съм била толкова уплашена. Как ще им съобщя? Какво ще им кажа? Как да кажа на приятелките си, че остават без работа?
Крача из кабинета, кърша ръце и усещам, че ми се повръща. Чувствам се по-зле, отколкото на изпит, по-зле от всички трудности, които съм преживявала.
И тогава чувам нещо. Пред вратата се разнася глас.
— Тя тук ли е?
— Къде е Лекси? — пита втори глас.
— Крие ли се? Мръсница!
В първия момент ми идва да се пъхна под канапето и никога да не изляза.
— Още ли е горе? — Гласовете стават все по-силни.
— Не, видях я! Тук е! Лекси! Излез! — Някой започва да блъска по вратата и аз се свивам. Сама не знам как си налагам да пристъпя напред. Протягам ръка и отварям.
Те знаят.
Всички са отпред. Всички петнайсет служители от „Подови покрития“ ме наблюдават сърдити и гневни. Фи е най-отпред, а очите й са ледени.
— Не съм… не го направих аз — заеквам отчаяно. — Моля ви, изслушайте ме, моля ви, проявете разбиране. Решението не беше мое. Опитах се да… щях да… — Не знам какво да кажа.