Пожелай ми слънчогледи

— Мило! — Ерик оставя вестника. — Това е бизнес. Случват се такива неща.

— Знам, но те са ми приятелки. Познавам Фи от шестгодишна.

Ерик се замисля, докато отпива от джина. Накрая свива рамене и отново се навежда над вестника си.

— Както казах, случва се.

— Не се случва просто така — клатя глава. — Човек може да предотврати подобни неща. Може да се бори.

— Любима… — Ерик не крие, че му е забавно. — Нали ти не си съкратена?

— Не съм.

— Нали фирмата не е фалирала?

— Не е.

— Тогава какво? Пийни един джин с тоник.

Как е възможно да говори така? Той не е ли човек?

— Не искам никакъв джин и тоник! — Имам чувството, че губя контрол. — Не ти искам противния джин с тоник!

— Тогава си налей чаша вино.

— Ерик, нима не разбираш? — изкрещявам аз. — Не виждаш ли, че е ужасно?

Яростта, която бях натрупала към Саймън Джонсън и директорите, поема в нова посока, този път към Ерик с неговата тераса на покрива, кристална чаша и пълна незаинтересованост.

— Лекси…

— Тези хора се нуждаят от работа! Те не са… ултрабогати… купувачи на апартаменти! — Замахвам с ръка към нашата остъклена тераса. — Те изплащат ипотеки. Трябва да мислят за наема си. Предстои им да покриват разходите за сватбите си.

— Прекаляваш — заявява Ерик и обръща нова страница от вестника.

— А на теб изобщо не ти пука! Просто не разбирам. Не мога да те разбера. — Искам да го накарам да вдигне поглед, да ми обясни защо приема нещата по този начин, да обсъдим положението.

Само че той не желае. Все едно, че не ме чува. Цялата се треса от яд. Имам желание да изхвърля чашата с джин и тоник през балкона.

— Добре — изсъсквам накрая. — Няма да говорим по този въпрос. Ще се преструваме, че всичко е наред, ще се примирим, макар да не сме съгласни… — Врътвам се и си поемам дълбоко дъх.

Джон е застанал на вратата към терасата. Облечен е в черни дънки и бяла тениска, сложил е черни очила и не мога да видя изражението му.

— Здрасти! — Той излиза на терасата. — Джана ми отвори. Нали не преча?

— Не. — Бързам да извърна глава, за да не види изражението ми. — Разбира се, че не пречиш. Всичко е наред. Съвсем наред.

Точно той ли трябваше да се появи. Той ще бъде капакът на този противен ден. Дори няма да го погледна. Все едно че го няма.

— Лекси е малко разстроена — обяснява Ерик на Джон по мъжки. — Няколко души от фирмата й са били уволнени.

— Не става въпрос за няколко души! — избухвам аз, — а за цял отдел. А аз не направих нищо, за да ги спася. Предполага се, че съм им шеф, а прецаках всичко. — По бузата ми се стича сълза и аз я избърсвам със замах.

— Джон — Ерик изобщо не ме слуша, — да ти направя ли нещо за пиене? Ще донеса плановете на Бейзуотър, защото има доста неща за обсъждане… — Той става и влиза в хола. — Джана! Джана, къде си?

— Лекси! — Джон се приближава до мен. Гласът му е тих и напрегнат.

Този пак ли ще се пробва? Не мога да повярвам.

— Остави ме на мира! — сопвам се аз. — Ти не разбра ли? Не се интересувам от теб! Ти си един най-обикновен… долен женкар. Дори да се интересувах, не си избрал подходящия момент. Целият ми отдел е заличен, така че, ако нямаш отговор, разкарай се.