Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Следва мълчание. Очаквам Джон да ми излезе с някоя остроумна реплика, но той сваля черните очила и потрива чело, сякаш е безкрайно учуден.
— Не разбирам. Какво стана с плана?
— План ли? Какъв план?
— Великият план за мокетите.
— Какви мокети?
Джон се кокори силно изненадан. В продължение на няколко минути ме наблюдава така, сякаш се шегувам.
— Не може да бъде. Ти не помниш ли?
— Кое да помня? — възкликвам нетърпеливо. — Нямам никаква представа какви ги говориш.
— Мили боже! — въздъхва той. — Добре, Лекси. Слушай ме внимателно. Беше замислила страхотна сделка с мокетите, но действаше тайно. Каза, че тя щяла да промени всичко, да вкара големи пари, да преобрази отдела… Така! Значи одобряваш гледката, а? — той сменя темата в мига, в който Ерик се появява на терасата с чаша джин и тоник.
Голяма сделка ли?
Сърцето ми бие до пръсване, докато наблюдавам как Ерик подава на Джон напитката и придърпва стол изпод тентата.
Не му обръщай внимание, шепне глас в главата ми. Той си измисля. Той те бъзика, това е част от играта му…
Ами ако е истина?
— Ерик, мили, много съжалявам за одеве — казвам думите с такава лекота, че се плаша от себе си. — Денят ми беше толкова труден и натоварен. Би ли ми донесъл чаша вино?
Дори не поглеждам Джон.
— Няма нищо, любима. — Ерик влиза отново и аз се врътвам към госта.
— Кажи ми за какво става въпрос — шепна аз. — Бързо! Надявам се, не си измисляш?
Срещам погледа му и се стягам за новото унижение. Нямам никаква представа дали мога да му имам доверие, или не.
Въпреки това трябва да разбера. Дори да съществува един процент вероятност той да казва истината…
— Не си измислям. Ако си бях дал сметка, че не знаеш… — Джон клати глава, неспособен да повярва. — Работеше над тази идея от седмици. Имаше една голяма синя папка, която разнасяше навсякъде. Беше толкова развълнувана, че не можеше да спиш…
— Тя къде е?
— Не знам подробности. Беше прекалено суеверна и затова не ми каза нищо. Беше си наумила, че съм ти талисман. — Той извива уста на една страна, сякаш става въпрос за шега между нас двамата. — Знам, че ставаше въпрос да използваш ретро дизайни от някакъв стар албум с мостри. Знам, че щеше да бъде страшно успешно.
— Защо не знам нищо? Защо никой не знае нищо?
— Щеше да пазиш тайна до последния момент. Каза, че нямаш доверие на никого в офиса, затова било по-сигурно да… — той заговаря по-силно. — Как е, Ерик?
Имам чувството, че са ме пернали през лицето. Не може да спре точно тук.
— Заповядай, Лекси — казва весело Ерик и ми подава чаша вино. След това се отправя към масата, сяда и дава знак на Джон също да седне. — Говорих с човека от планов отдел…
Не помръдвам от мястото си, докато двамата говорят, и мислите ми препускат, разкъсани и несигурни. Всичко това може да се окаже лъжа и измама. Аз може да съм просто една доверчива глупачка, след като му вярвам.
Той обаче откъде може да знае за албума с мострите? Ами ако е истина? В гърдите ми се надига надежда. Ако все пак има шанс, макар и минимален шанс…
— Добре ли си, Лекси? — Ерик ме наблюдава със странен поглед и аз едва сега разбирам, че съм застанала на средата на терасата, покрила лицето си с ръце.
— Нищо ми няма. — Сама не знам как успявам да се овладея. Отивам в другия край и сядам на люлката. Горещите лъчи на слънцето парват лицето ми. Дори не чувам шума от трафика. Джон и Ерик са се надвесили над някакви архитектурни планове.
— Ще се наложи изцяло да променим паркинга. — Джон драска на някакъв лист. — Не е краят на света.
— Добре — въздиша тежко Ерик. — Щом смяташ, че ще стане, Джон, имам ти доверие.
Отпивам огромна глътка вино и вадя телефона. Не мога да повярвам, че ще го направя. С треперещи пръсти откривам номера на Джон и му пиша есемес.
Може ли да се видим? Л
Изпращам го, пъхвам телефона в чантата и зарейвам поглед напред.
След малко, докато все още драска и скицира, Джон вади телефона от джоба си. Прочита есемеса и бързо изписва нещо. Ерик, изглежда, дори не го забеляза.
Насилвам се да броя до петдесет и небрежно отварям капачето на мобилния.
Разбира се. Дж
Седемнайсета глава
Разбрахме се да се срещнем в кафене, наречено „Фейбиън“ в Холънд Парк, малко уютно заведение с теракотен под, снимки от Тоскана и полици с италиански книги. Влизам и оглеждам бара от гранит, кафе машината, старото канапе… Колкото и да е странно, имам чувството, че съм идвала тук и преди.