Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Тя млъква, думите увисват и аз притаявам дъх, когато сините й очи срещат моите. За пръв път, откакто се помня, мама казва… истината.
Стаята е съвършено тиха. Не смея да кажа и дума.
— Ами татко? — тихият ми глас отеква из хола. — Мамо… кажи ми.
Прекалено късно. Мама вече гледа настрани и избягва погледа ми. Имам чувството, че я виждам за пръв път. Косата й е вързана като на ученичка, ръцете й са сбръчкани, все още носи халката на татко. Докато я наблюдавам, тя напипва едно от кучетата и започва да го гали.
— Почти обед е, Агнес! — Гласът й е изтънял. — Да видим какво ще ти намерим…
— Мамо, моля те — пристъпвам към нея. — Не можеш да спреш тук. Какво се канеше да кажеш?
Не знам на какво се надявам, но когато вдига поглед, ми става ясно, че няма да разбера. Тя отново се е скрила в черупката си, сякаш нищо не се е случило.
— Просто исках да кажа… — Отново е влязла в ролята на мъченица. — Просто исках да кажа, преди да започнеш да ме обвиняваш за всичко, че онзи твой приятел, гаджето ти, от погребението, Дейв ли беше? Май Дейвид. Него трябва да обвиняваш.
— Скапаняка Дейв ли? — мръщя се аз. — Ама… Скапаняка Дейв не е бил на погребението. Той ми каза, че предложил да дойде, но аз съм го отказала. Каза… — Забелязвам, че Джон клати невярващо глава.
— Какво друго ти е казал?
— Каза, че същата сутрин сме скъсали, че било много спокойна и културна раздяла, че ми подарил роза… — Господи! Как съм могла да му повярвам? — Извинете ме.
Изскачам навън, обзета от гняв към мама, към татко, към себе си, задето съм толкова доверчива. Вадя мобилния от джоба и набирам офиса на Скапаняка Дейв.
— Дейв Луис слуша.
— Скапаняко Дейв, аз съм — представям се с леден глас. — Лекси. Я пак да ми кажеш как сме се разделили. И този път искам да чуя истината.
— Миличка, аз ти казах истината — отвръща уверено той. — Ще трябва да ми повярваш.
Имам желание да го удуша.
— Слушай, Скапаняко — продължавам с тих заплашителен глас. — В момента съм в кабинета на невролога. Той каза, че някой ми и пробутвал лъжи и това обърква невралните пътеки в мозъка ми. Ако нещата не излязат наяве, ще получа перманентно мозъчно увреждане.
— Господи! — ахва той. — Наистина ли?
Той е по-тъп дори от уипетите на мама.
— Да. Специалистът е при мен и се опитва да оправи нещата. Та най-добре е да ми кажеш истината. Може би трябва да те прехвърля на лекаря — опитвам се да го сплаша.
— Недей. Няма нужда! — Работата стана. Чувам го как диша бързо и тежко. — Може и да не беше точно както ти казах. Опитвах се да те защитя.
— От какво? Беше ли на погребението?
— Да, бях — въздиша той. — Раздавах канапета. Помагах. Подкрепях те.
— После какво стана?
— После аз… — той прочиства гърлото си.
— Какво?
— Изчуках една от сервитьорките. Бях подложен на емоционален стрес! — опитва се да се защити той. — В такива моменти човек върши какви ли не щуротии. Мислех, че съм заключил вратата…
— А аз съм влязла — промълвявам.
— Да. Не бяхме голи. Е, малко де…
— Млъквай! — Отдръпвам телефона.
Трябват ми няколко минути, за да преглътна чутото. Дишам с усилие, приклекнала на чакъла до стената, зареяла поглед към стадо овце. Не обръщам никакво внимание на виковете „Лекси! Лекси!“, които се разнасят от телефона.
Хванала съм Скапаняка Дейв да ми изневерява. Естествено. Защо ли не се изненадвам.
Най-сетне вдигам телефона към ухото си.
— И как реагирах? И не ми пробутвай приказките за розата и колко културно сме се разделили.
— Ами… — въздиша отново Скапаняка Дейв. — Честно казано, ти пощръкля. Разкрещя се за живота си. Трябвало да промениш целия си живот, защото бил скапан, била си ме мразила, мразеше всичко… казвам ти, Лекси, направо прекали. Опитах се да те успокоя, донесох ти сандвич със скариди, но ти не пожела и хукна нанякъде.
— После?
— Повече не се видяхме. Следващия път, когато те видях, те даваха по телевизията и беше коренно променена.
— Ясно. — Наблюдавам две птици в небето. — Трябваше да ми кажеш истината още първия път.
— Знам. Съжалявам.
— Съмнявам се.
— Наистина съжалявам. — Струва ми се искрен, както никога досега. — Съжалявам, че изчуках момичето. Съжалявам за онова, което ти каза. Беше грозно.
Изпъвам гръб.
— Какво ми е казала?
— Не помниш ли? — пита бързо той. — А, нищо… И аз съм забравил.
— Казвай! Казвай веднага, Скапаняко Дейв.
— Трябва да затварям. Успех при лекаря. — Той прекъсва. Аз веднага набирам отново, но дава заето. Гадно влечуго!
Връщам се в къщата. Джон е седнал на канапето и чете брой от „Уипет Уърлд“.