Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Да приемем… — обаждам се най-сетне — че сме били любовници.
— Да приемем — кима той, без да ме поглежда.
— Какво се случи? Как стана така, че…
— Вече ти казах, че се запознахме на едно парти. Срещахме се непрекъснато във фирмата, аз идвах все по-често у вас. Пристигах по-рано, когато знаех, че Ерик ще има работа. Двамата с теб си бъбрехме, седяхме на терасата… Беше невероятно. — Той млъква и се престроява. — Един уикенд Ерик замина. Аз дойдох и стана още по-невероятно.
Започвам да вярвам. Все едно че светът ми се изплъзва, все едно някакъв екран се вдига. Цветовете стават по-ярки и по-бистри.
— Какво друго се случи?
— Виждахме се колкото често бе възможно.
— Това ми е известно — тросвам се. — Питам… какво ставаше. Какво си казвахме, какво правехме? Хайде, разкажи ми.
— Направо ме убиваш — Джон клати глава и очите му заблестяват. — Винаги го казваш. „Хайде, разкажи ми.“
— Обичам да ми разказват — свивам рамене. — Обичам да слушам за стари неща.
— Знам. Добре. Стари неща. — Известно време шофира мълчаливо и аз забелязвам усмивката му, докато мисли. — Независимо къде ходехме, винаги ти купувахме къси чорапки. Всеки път беше същото, защото изхлузваше обувките си, за да тичаш по тревата или по пясъка, после ти ставаше студено и тръгваш да ти търсим чорапки. — Той спира на пешеходна пътека. — Какво друго? Караше ме да ям пържените картофки с горчица.
— С дижонска горчица ли?
— Именно. Когато се запознахме, реших, че това е някаква перверзия. Сега вече не мога да им се наситя. — Той пресича някакво кръстовище и се влива в двулентов път. Колата набира скорост и става все по-трудно да го чувам над шума. — Един уикенд валеше. Ерик беше отишъл на голф и двамата с теб изгледахме всички епизоди на „Доктор Ху“. — Той ме поглежда. — Да продължавам ли?
Всичко, което казва, има смисъл. Не мога да проумея. Не си спомням за какво ми е говорил, но някъде дълбоко в мен нещо потрепва и се опитва да се събуди. Имам чувството, че това съм аз, истинското ми аз.
— Продължавай — подканям го.
— И така… Играем тенис на маса. Жестока работа. Беше две игри напред, но всеки момент щеше да се пречупиш.
— Няма начин да се пречупя — отвръщам възмутена.
— Напротив.
— Никога! — смея се.
— Запозна се с мама. Тя веднага разбра. Познава ме твърде добре и няма начин да я излъжа. Няма страшно, тя е готин човек, никога няма да каже и дума. — Джон се престроява. — Винаги спиш от лявата страна. За осем месеца сме прекарали цели пет нощи заедно. — Той замълчава… за момент. — А с Ерик си била 235.
Не знам какво да отговоря. Джон гледа напред. Напрегнат е.
— Да продължавам ли? — пита най-сетне.
— Да. — Гърлото ми е сухо. — Продължавай.
Докато пътуваме през Кент, Джон ми разказва всички подробности около връзката ни. Очевидно аз не мога да си спомня нищо, затова пътуваме мълчаливо през полята. Не че забелязвам нещо около мен. Израснала съм в Кент, затова живописната английска провинция не ме интересува особено. Наблюдавам екрана на борд компютъра като в транс и следя стрелката.
Неочаквано си припомням разговора със Скапаняка Дейв и въздишам.
— Какво? — пита Джон.
— А, нищо. Все още се питам как стигнах дотук. Какво ме е накарало да градя кариера, да си оправя зъбите, да се превърна в… друг човек — вдигам рамене.
— Ами — отвръща Джон с въздишка. — Всичко е започнало със случката на погребението.
— Как така?
— Онази работа с баща ти.
— Какво за него? — питам удивена. — Нямам представа за какво говориш.
Джон набива спирачки насред поле, пълно с крави, и се обръща към мен.
— Майка ти не ти ли каза за погребението?
— Разбира се, че ми каза — извивам вежди. — Татко е бил… кремиран.
— Именно.
Опитвам се да си спомня. Сигурна съм, че мама не спомена нищо друго за погребението. Смени темата, доколкото си спомням. Но това е напълно в стила на мама. Тя променя всяка тема, която не й е приятна.
Джон клати невярващо глава и отново подкарва.
— Не е възможно. Ти нищо ли не знаеш за живота си?
— Очевидно не — отвръщам ядосана. — Хайде, кажи ми! Щом е толкова важно.
— Ох! — Джон клати глава и спира пред покрита с чакъл алея. — Не е моя работа. Трябва да попиташ майка си. Пристигнахме.
Да, пристигнахме, а аз дори не забелязах. Къщата си е почти същата, каквато я помня — от червени тухли, строена в началото на миналия век, с оранжерия от едната страна, а старото волво на мама е паркирано отпред. Истината е, че тук нищо не се е променило, откакто се нанесохме, само е по-неугледно. По покрива се е събрал мъх, бръшлянът се е качил още по-високо по стените. Под някакъв линолеум се виждат плочките, които татко остави навремето. Май щеше да ги продава, за да започне бизнес. Това беше преди… осем години, струва ми се. Дали не бяха десет?