Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
На това му се казва дежа вю. Може би ми се иска да съм идвала тук.
Джон вече се е настанил на маса в ъгъла и вдига поглед. Усещам как настръхвам. Колкото и да не исках, колкото и да се въздържах, ето че дойдох, за да се срещна тайно с него. Точно както той искаше. Имам чувството, че съм попаднала в някакъв капан, но нямам представа какъв.
Както и да е. Срещата ни е делова. Щом си припомня миналото, всичко ще си дойде на мястото.
— Здрасти! — Сядам при него. Той отпива глътка кафе, докато оставям куфарчето си на стола. — Така. И двамата сме заети хора. Казвай направо.
Джон ме наблюдава, сякаш се опитва да разбере какво става.
— Има ли нещо, което можеш да ми кажеш? — питам, без да обръщам внимание на изражението му. — За мен едно капучино.
— Лекси, какво става? Какво, по дяволите, стана на партито?
— Не те разбирам. — Посягам към менюто и се готвя да го разгледам подробно. Дали да не си поръчам мокачино.
— Престани! — той дръпва менюто, за да види лицето ми. — Не можеш да се скриеш. Какво се случи?
Той да не би да си въобразява, че това е забавно? Личи по гласа му. Обидена и ядосана, аз плясвам менюто на масата.
— Искам да ти кажа — заявявам аз, — че говорих с Розали на партито и тя ми каза… какви ги вършиш. Знам, че всичко, което ми наговори, са пълни простотии. Не желая да съм част от игричките ти.
— Лекси…
— Хич не се преструвай, разбра ли? Знам, че си пробвал същите номера и при нея, и при Марго. — В гласа ми се прокрадва горчивина. — Ти си просто един хитряга, който казва на омъжените жени онова, което искат да чуят. По-точно онова, което ти се струва, че те искат да чуят.
Той не трепва.
— Наистина пробвах с Розали и Марго. Може и да… — той се колебае. — Може и да съм отишъл твърде далече, но двамата с теб се разбрахме, че това ще ни бъде прикритието.
Естествено, че това ще каже, какво друго? Наблюдавам го, обзета от безсилна ярост. Може да разправя каквото иска, а аз няма да разбера дали е истина, или не.
— Разбери ме правилно. — Той се навежда над масата. — Всичко беше измислено. Измислихме история, с която да заблудим всички, така че, ако ни видят заедно, да имаме достоверно обяснение. Розали се хвана, точно както искахме.
— Ти си искал да те възприемат като женкар, така ли? — извивам очи.
— Не, разбира се! — отрича разпалено той. — Само че на няколко пъти за малко да стане гаф. Розали е много наблюдателна жена. Щеше да се досети.
— Затова реши да я сваляш — подхвърлям саркастично. — Браво! Страшно хитро.
Джон ме поглежда напълно спокойно.
— Права си. Изобщо не беше приятно. Не ни беше никак лесно, допуснахме грешки… — Той посяга към ръката ми. — Имай ми доверие, Лекси. Моля те. Позволи ми да ти обясня всичко…
— Престани! — Дръпвам ръка. — Престани… веднага! Няма да говорим повече по този въпрос. Просто няма значение. Имаме конкретна задача. — Към масата се приближава сервитьорка и аз вдигам поглед. — Едно капучино, ако обичате. Казвай за мокетите — нареждам аз, щом момичето се отдръпва. — Подобно нещо не съществува. Прегледах навсякъде. Ходих в офиса, проверих навсякъде, дори в компютъра. Търсих и вкъщи, но няма. Открих единствено това. — Бъркам в куфарчето и вадя лист с някакви кодирани драсканици. — В бюрото вкъщи имаше празно чекмедже. Там го открих.
Надявам се очите на Джон да просветнат и той да възкликне: „Аха! Кодът!“, също като в „Шифърът на Леонарди“ Вместо това той свива рамене.
— Това е твоят почерк.
— Познавам собствения си почерк. — Опитвам се да запазя спокойствие. — Не разбирам какво означава! — Подхвърлям листа. — Защо бележките ми не са в компютъра?
— Нямаше ли един тип в службата ти, Байрън?
— Да — отвръщам предпазливо. — Какво той?
— Нямаше му доверие. Смяташе, че той е този, който иска отделът да бъде ликвидиран. Беше решила, че ти подлива вода. Затова имаше намерение да представиш всичко на среща на борда, за да не може той да отвърне на удара.
Вратата на кафенето се отваря и аз трепвам рязко, защото решавам, че влиза Ерик. Вече съм измислила и извинение. Ходих на пазар и виж кого срещнах! Какво съвпадение! Разбира се, че не е Ерик, а група тийнейджъри, които започват да говорят на френски.
— Значи не знаеш нищо друго. — Чувството за вина ме прави агресивна, готова да обвинявам всички наред. — Не можеш да ми помогнеш.
— Не съм казал подобно нещо — отвръща спокойно Джон. — Като се замисля, нещо ми се върти в главата. Договорът ти беше с Джеръми Нортъм. Нортуик. Нещо такова.
— Джеръми Нортпул ли? — Името само изниква в главата ми. Спомням си, че Лиза ми подаде листче, на което бе написала името му. Имаше още трийсет и пет подобни листчета.