Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Виждам градината, която навремето беше много красива, с цветя и подправки, но след това се появиха кучетата.
— Искаш да кажеш, че мама ме е излъгала ли?
Джон клати глава.
— Не те е излъгала. Просто е редактирала фактите. — Той отваря вратата. — Ела.
Уипетите изглеждат малки и хърбави, но когато се изправят на задните си крака, стават огромни. А когато са цели десет и се опитват да се накачулят върху теб, имаш чувството, че си нападната от улична банда.
— Офелия! Рафаел! — чувам гласа на мама над джафкането и скимтенето. — Долу! Лекси, миличка! Много бързо дойде. Какво става? — Тя е с кадифена пола и престилка на сини райета с разръфани ръбове на ръкавите и стиска стара кърпа с надпис „Чарлз и Даяна“.
— Здрасти, мамо — отвръщам задъхано, докато се опитвам да се провра покрай кучетата. — Това е Джон. Мой… приятел — обръщам се към Джон, който гледа уипета право в очите и нарежда:
— Свали си лапите долу. Стой настрани от хората.
— А, добре. — Мама ми се струва притеснена. — Ако знаех, щях да сготвя нещо. Как да реагирам за толкова кратко време…
— Мамо, не сме дошли да обядваме. Искам папката. Тук ли е?
— Разбира се — повишава глас тя. — Нищо й няма.
Качвам се по скърцащата стълба, покрита със зелен мокет, и влизам в стаята си, която е все още с флоралните тапети от „Лора Ашли“.
Ейми е права. Тук наистина вони. Не мога да преценя дали е от кучетата или влагата, или има мухъл… но тук трябва да се оправи. Забелязвам папката на един скрин и я грабвам, след това оставам на място. Сега вече ми е ясно защо мама е толкова нервна. Отвратително! Тук всичко е пропито с воня на кучешка пикня.
Мръщя се и отварям папката.
Почеркът е мой. Изписала съм няколко страници със ситен равномерен почерк. Преглеждам първата страница и се опитвам да вляза в крачка, да си припомня какво съм възнамерявала да правя, за какво точно става въпрос… Виждам някакво предложение, но за какво точно става въпрос? Обръщам страницата и се мръщя, след това обръщам нова страница и тогава виждам името. Господи!
В този момент разбирам. Всичко ми е ясно. Вдигам глава, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Идеята е великолепна. Просто е гениална. Виждам потенциала, ще се получи велико, ще промени абсолютно всичко…
Изпълнена с адреналин, аз грабвам папката, без да се интересувам на какво смърди, и изфучавам от стаята. Прескачам през стъпало, за да стигна по-бързо долу.
— Взе ли я? — Джон ме чака в основата на стълбите.
— Да! — По лицето ми пълзи усмивка. — Великолепна идея!
— Твоя е.
— Наистина ли? — Изпълва ме гордост и се опитвам да я потисна. — Точно от това имаме нужда. С това трябва да се захванем. Ако се получи, няма да се откажат от мокетите. Трябва да са напълно луди.
Едно от кучетата подскача и се опитва да дръпне кичур от косата ми, но дори това не е в състояние да помрачи настроението ми. Не мога да повярвам, че съм измислила подобно нещо. Аз, Лекси! Нямам търпение да разкажа на всички…
— Така! — Мама приближава с поднос с кафета. — Мога поне да ви направя по чаша кафе и нещо за пиене.
— Няма нужда, мамо — отвръщам аз. — Трябва да тръгваме…
— Аз ще пия кафе с удоволствие — усмихва се мило Джон. Какво? Хвърлям му убийствен поглед и го следвам към хола. Сядаме на избелялото канапе. Джон се настанява, сякаш си е у дома. Може и така да е.
— Лекси тъкмо ми разказваше как ще подреди живота си отново — обяснява той и посяга към сладките. — Мислех си, че събитията на погребението на баща й ще помогнат.
— Истинска травма е, когато човек загуби родител… — Мама се опитва да счупи бисквита. — Хапни си, Офелия. — Тя подава половинката на уипета.
— Не говоря за това — продължава Джон. — Говоря за другите събития.
— Други събития ли? — чуди се мама. — Рафаел, не се прави така! Лекси, ти искаш ли кафе?
Кучетата са се качили на масичката и се опитват да изпразнят чинията със сладки и бисквити, а стъклото е покрито със слюнки и трохи. Как да ядем?
— Лекси май не помни всичко — настоява Джон.
— Смоуки, още не ти е дошъл редът…
— Престани да говориш на тъпите кучета! — прогърмява гласът на Джон и аз трепвам.
Мама е прекалено шокирана, за да отговори. Не смее дори да помръдне.
— Това е дъщеря ти — посочва ме Джон. — Не това! — Той посочва едно от кучетата и става от канапето. И двете с мама сме приковали поглед в него. Той приближава до камината, прокарва пръсти през косата си и не обръща никакво внимание на скупчилите се около него уипети. — Аз държа на дъщеря ти. Тя може и да не помни, но аз държа на нея. — Поглежда мама. — Ти може и да си живееш живота със затворени очи, това може и да ти помага, но на Лекси определено не й помага.