Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Беше оставил хълмовете на Пан’поцун зад гърба си преди шест дни — бе прехвърлил неусетно границата им и бе навлязъл в друга верига хребети, носеща името Анибай. Територията толкова на юг от Рараку му беше по-малко позната. Веднъж бе стигал близо до тях по добре отъпкания керванджийски път, заобикалящ хълмистата верига. В Анибай не живееха племена, макар да разправяха, че там имало скрити манастири.
Вихърът се беше надигнал от Рараку предната нощ — затулваща звездите приливна вълна от чародейство, която бе разтърсила Калам, въпреки че бе очаквал неизбежната й поява. Дрижна се бе пробудил с толкова свирепа алчност, че бе стъписал убиеца. Той се опасяваше, че скоро ще съжали за ролята, която бе изиграл, а всяко поглеждане към Апт само усилваше този страх.
Анибай изглеждаха безжизнени. Дотук Калам не бе зърнал никаква следа от обитаване, нито скрито, нито открито. Редките останки от укрепления намекваха за по-оживено минало, но това бе всичко. Дори из тези пущинаци да се криеха аскетични монаси и монахини, то благословията на божествата им ги пазеше от хорски очи.
И въпреки това, докато яздеше прегърбен и вятърът го блъскаше в гърба, Калам не можеше да се отърве от чувството, че нещо го следи. Това усещане се бе появило от няколко часа. Нечие присъствие витаеше тук — на човек или на звяр, — отвъд полезрението му, следваше го и понякога се вкопчваше в дирите му. Той знаеше, че миризмата му, както и тази на коня му, може само да ги предшества, а не и да остава след тях, вятърът я тласкаше на юг и тя несъмнено бързо се разсейваше, преди да го е изпреварила и на десет крачки. Нито пък можеха да останат следи от конските копита за повече от няколко секунди. Освен ако зрението на преследвача му не бе по-силно от неговото — а той не можеше да го допусне, — така че да може да остава извън полезрението на Калам, единственото обяснение, което му оставаше, бе… „Наплодено от Гуглата чародейство. Само това ми трябваше.“
Отново погледна сърдито наляво и успя да различи грамадното туловище на Апт — със странно механична плавност демонът крачеше успоредно на него, без да показва някакви признаци на тревога — „Между другото как може да разбере човек?“ — но вместо това да го успокои, безпокойството му само се усили от подозрението, че ролята на демона вече не включва защитата му.
Вятърът внезапно стихна и ревът му премина в съсък от улягащия по земята пясък. Калам изсумтя изненадано, дръпна юздите и погледна назад. Фронтът на бурята рухваше като замръзнала стена на пет крачки зад него. Пясъкът се изсипваше от нея и оформяше безкрайни дюни, чак до хоризонта на изток и на запад. Небето бе изсветляло до леко патинирана мед. Слънцето, увиснало на час път до хоризонта на запад, беше с цвета на ковано злато.
Убиецът подкара коня си ходом още десетина крачки, след което отново спря. Апт не се беше появил от бурята. Обзе го тревога и той посегна да извади арбалета от стегите на седлото.
Изведнъж конят му скочи като пощръклял на една страна, вдигнал глава и с изпънати уши. Въздухът се изпълни със силна неприятна миризма. Калам се хвърли от седлото в мига, в който нещо профуча във въздуха към него, и стисна дръжките на двата си дълги ножа, докато падаше на мекия пясък. Инерцията го превъртя, той скочи на крака и приклекна. Нападателят му — пустинен вълк със смайваща големина — не беше успял да избегне отстъпилия встрани кон и сега се мъчеше да се смъкне от седлото, приковал в Калам кехлибарените си очи.
Убиецът се хвърли напред, протегнал ножа в дясната си ръка. Друг вълк му скочи отляво, гърчеща се грамада от мускули и озъбени челюсти, повали го на земята и затисна лявата му ръка. Дългите кучешки зъби се забиха в ризницата, точно на рамото му. Брънките изпукаха и се разкъсаха.
Калам замахна с другата ръка и заби дългия нож в хълбока на животното; острието се хлъзна покрай гръбнака към задния крак. Стегналите го челюсти се разтвориха и пуснаха рамото му; звярът се изви и изрита, за да се отскубне от него. Убиецът дръпна ножа и усети, че се е забил в костта. Ейрънската стомана изпука и се прекърши.
Вълкът нададе болезнен вой, отскочи изгърбен и се завъртя — гонеше опашката си в усилието да захапе подаващото се желязно парче.
Калам изплю пясъка от устата си и скочи на крака. Първият вълк вече беше изхвърлен от седлото от яростните подскоци на коня. Беше получил як ритник в слепоочието и стоеше зашеметен. От муцуната му капеше кръв.