Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Хей! Ти цитираш Барда!
— Все пак съм учила в гимназия.
Те излязоха от ресторанта хванати за ръце.
В по-далечния край на овалния бар в ресторанта един дребен човек седеше върху столчето и опипваше с пръсти горната си устна, сякаш търсеше нещо по наскоро обръснатата кожа. За Фуад това беше странно усещане, тъй като още от юношеството си беше носил брада и мустаци. Но мисията изискваше незабележимо, обръснато лице и той се подчини, надявайки се, че Бог ще му прости.
Наблюдаваше как високият американец и красивата еврейка се прегръщат нескромно и се отправят към вратата. Човек би помислил, че следващото му действие е предизвикано от висока температура. Той погледна към по-ниското ниво на ресторанта, вдигна ледената зелена бутилка с безалкохолна бира и я опря до челото си.
В ниската част на около десетина метра от него до ъгловата маса седяха трима души. Широките гърбове на двама добре облечени мъже бяха обърнати към залата, а срещу тях жената като че се радваше на вниманието им. Косата й беше дълга и права, черна като козината на сибирска норка, с бретон, спускащ се ниско над тъмните вежди. Носеше тъмни очила със сини рамки над внимателно начервените си устни. Роклята й беше от дебело вълнено трико, достигаща до кръстосаните глезени.
Жената държеше дълга бяла цигара, чието огънче описваше малки кръгове, докато тя говореше оживено, усмихваше се на придружителите си и отпиваше от виното. Нищо в позата й не показа, че е видяла жеста на Фуад откъм бара, макар веднага след това тя да си поигра малко със златната си запалка, като запали пламъка на два пъти.
Фуад остави десет долара върху бара, смъкна се бързо от столчето и забърза подир двойката. През стъклената фасада на хотела ги видя да се качват в такси. Това беше чудесно. Щеше да се качи в колата на Мохамед, която ще ги следва още преди онзи да се е паникьосал и да е тръгнал сам подире им.
Жената посегна към чантата си. Извади пейджър, изключи звука и го вдигна така, че да вижда добре написаното върху екранчето.
Погледна двамата едри младежи и едва не се изсмя, защото те продължаваха да се усмихват все така глупаво, както докато слушаха вече от час безсмисленото й бърборене. Единият тъкмо беше получил голяма чиния с пилешка салата, а другият със спагети. Но и двамата не бяха докоснали храната.
— Сега ще чакаме — каза Мартина. Двамата мъже я погледнаха, но останаха неподвижни. — Яжте си храната.
Те приведоха мускулестите си рамене и с благодарност се заеха със задачата, като че досега ги е държала гладни.
— Не бързайте — направи им забележка Мартина. Те забавиха поглъщането на храната. Тя се сети как Централното разузнавателно управление беше нарекло „ръбове“ хората от групата й и за миг се зачуди дали американците не са запознати все пак с начина им на хранене. После отново се усмихна, като си представи полицая, който я беше гонил, и дъщерята на Бенжамин Баум.
„Няма нужда да бързам — мислено си каза тя. — Тези двамата ще потанцуват, преди да идат да се чукат.“
Всъщност Рут и Майк не танцуваха. Но и не бързаха.
По време на дългото пътуване с таксито на север, разговорът им затихна. Наближаваха квартирата на Рут и очакването накара и двамата да се затворят в себе си. Спряха при китайския ресторант на „Бродуей“, наречен „Пинг Тунг“ и изчакаха да изпълнят поръчката им. Стояха загледани в аквариума със златни рибки, но никой от двамата не мислеше за живота в моретата.
После отидоха пеша до апартамента на Рут, приведени пред насрещния вятър. Сега не се държаха за ръце, а Майк носеше пакета с храната. Номер 550 беше голяма, стара сграда без портиер и Рут, прегърнала двете бутилки с безалкохолно, извади ключовете си и бутна с рамо тежката входна врата. Качиха се до третия етаж със стария асансьор, затварящ се с метална решетка.
Влязоха с облекчение в апартамента й, намиращ се в края на дълъг коридор. Радиаторите бяха го изпълнили с приятна топлина и докато Майк събличаше якето си, с изненада забеляза, че мястото много прилича на собствения му апартамент, намиращ се на двадесет пресечки оттук. Стените бяха боядисани в същия цвят с пластове бежова боя, като че ли манхатънските притежатели на имоти ползваха един и същ склад за бои. Върху големия персийски килим имаше модерно, но неподбрано обзавеждане. Над малкия диван в рамка се виждаше панорамна снимка на Йерусалим, а светлата масичка за кафе беше почти затрупана от книги по психология и разхвърляни листи. В шест глинени вази имаше подредени сухи цветя, сякаш тук никой нямаше време или желание да сменя водата на живи растения.
Майк погледна към отсрещния край на хола, където се виждаха отворените врати на две малки спални.