Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Тя бавно измъкна ръката си изпод пръстите му и скръсти ръце в скута си.
— Извинявай, Майкъл — опита да му се усмихне мило. — Мисля, че моментът премина.
Той не показа разочарование, нито доказателство за наранено мъжко самочувствие. Кимна бавно и заговори.
— О, богове. Излекувайте таз рана от скръбната ми душа. — Той го рецитира драматично, сякаш всеки детектив от ПУНИ държи в запас за всеки случай стиховете на Шекспир.
— Моля? — Рут видя как усмивката се върна върху устните му с някакво странно чувство на лекота. Като че ли е зърнала внезапно обладан от нещо човек.
— Това е от „Крал Лир“ — каза той.
— „Крал Лир“.
— Да. Шекспир.
— Знам автора, Майкъл. Но актьорът ме изненада. — Въпреки настроението си тя реши да възпре желанието си да се махне. Посегна към чашата си. — В академията ли сте го учили?
— Баща ми беше почитател. — О’Донован също взе чашата си. — Големият ирландски уличен полицай. Мразеше телевизия, след вечеря ни караше часове наред да четем. Любимото му забавление беше да глобява докторите заради пътни нарушения. Позволяваше им да му поговорят известно време, а после, докато им пишеше актовете, им рецитираше „Хенри Пети“.
Рут се усмихна.
— Изглежда приятен човек.
— Беше.
— О, извинявай.
— Бог да поживи душата му — изрече с ирландски акцент детективът и вдигна чашата си към тавана. — И на майка ми също.
Атмосферата отново помръкна, защото напомни на Рут тленността на Бени. Тя се намръщи.
— Значи така преценяваш моя баща? Като горкичкия крал Лир, измъчен от дъщерите си и понесъл се срещу бурята?
— Не — отвърна изненадан О’Донован. — Така оценявам теб. Като оскърбената Корделия, която се опитва да го достигне.
Рут го гледаше мълчаливо и изненадано. Все още обвита в удобното наметало на самосъжалението, тя не беше подготвена да бъде разбрана от някого. А източникът на подкрепа беше толкова неочакван, мъж, когото едва познава, полицейски детектив, ежедневно изложен на жестокости, които би трябвало да убият възможността да изпитва някакви чувства. Но тя беше виждала американски мъже да постигат това. Те изучават женски списания. И обикновено знаят какво да кажат.
— Не ми казвай, че си от онези чувствителни, освободени мъже, Майкъл — подозрително го изгледа тя.
О’Донован вдигна вежда.
— Е, предполагам, че можеш да попиташ подчинените ми. Те сигурно ще ти отговорят, когато престанат да се смеят.
— И аз така си помислих.
— Но това не означава, че съчувствието ми е някаква игра.
— Тогава какво е? — Остатъците от яда я караха да търси спор.
— Може би е просто разбиране — отговори той. — Вероятно сме израсли в подобна среда.
— Хммм. — Тя се съмняваше, че някой би могъл да харесва детство под родителския надзор на вечно отсъстващия Бенжамин Баум.
— Но е интересно, че ти го намираш за опасно — замислено и без каквото и да било предизвикателство каза той.
— А ти защо мислиш, че е така?
— Не знам, Рут — сви рамене той. — Ти си психологът. Изследвай го.
Тя отпи от питието си и загледа чашата. „Нямам нужда от това — мислеше си. — Кръстосан разпит от някакъв аматьор аналитик. — Почувства как ядът й нараства, но внезапно си спомни реакцията на баща си към нейните думи само преди десет минути. — Точно като твоя старец, нали, Рут? — напомни си тя. — Истината боли, а?“
Тя прибра кичур коса зад дясното си ухо и го изгледа замислено. Той отвърна на зародилата се усмивка и сега тя разбра защо й се искаше да избяга. Беше се подготвила за примитивна привлекателност, а не за мъж, притежаващ освен това ум и сърце.
— Знаеш ли какво, О’Донован? — каза му тя. — Ти май си твърде сложен за мен. Може да не се окажа на ниво.
— Странно. Един от моите предположи същото. Обаче наопаки.
— Добро предупреждение и за двама ни.
— Хубаво, дай да сменим темата.
— Чудесно. — Тя махна с ръка, като да отпъди всички скорошни неприятности. — Е, май ми дължиш вечеря.
— Случаят още не е приключен.
— О, хайде сега!
— Може би нападателят е бил ирански евреин — опита се да остане сериозен той.
— Скръндза — ухили му се тя.
— Добре, добре — вдигна ръце той. — Да поръчваме.