Третата ръка на Бога

— Внимавай, госпожице — предупреди О’Донован.

— Защо? — смръщи се тя. — Какво би могъл да ми направи? Да ме изпрати в Ливан?

О’Донован се изсмя. Джери Байндър често използваше същия израз, само че мястото беше Виетнам.

— Майкъл. — Рут го изгледа с умолително изражение.

— Да? — Той се раздвижи на стола си, готов да парира ново заяждане.

— Имаш ли цигари?

С известно облекчение той бръкна в джоба на якето си.

— Само „Кемъл“.

— И камила ще свърши работа, щом няма мерцедес.

— Моля?

— Това е нашенска поговорка. — Тя запали от поднесената запалка, а О’Донован също запуши. — Май си помисли, че ще ти задам някакъв личен въпрос.

— Това не ме плаши.

— Как си със сексуалния живот?

Детективът се задави. Кашля по-дълго, за да спечели време, а Рут му се ухили.

— Извинявай, обаче те предупредих още вчера — каза тя.

— Да, знам. Че карате направо като чук за центровка.

— Какво е това?

— Инструмент. — Беше готов да обясни по-подробно, но отпусна ръце. — Не е важно.

— Добре, оттеглям въпроса.

— Не, няма нужда. — Щом тя иска да говорят по този въпрос, той няма да го отбягва. — Сексуалният ми живот… — той се позамисли — бих го определил като… празничен.

— Празничен ли? — ококори се тя, представяйки си карнавални оргии.

— Да. Обикновено по големи празници ми излиза късметът.

Рут се изсмя, впечатлена от скромността му. Беше сигурна, че едва ли му се случва толкова рядко.

— А твоят? — попита О’Донован, очаквайки с право тя да му отвърне „не е твоя работа“.

— Моят ли? — Тя подпря лакът на масата и облегна брада върху дланта си. — Бих го определила като избирателен.

О’Донован кимна. Избягваше да я погледне. Двамата пушеха. Избирателен. Какво ли означава това? Дали не намеква, че той може да е един от малкото или че трябва да се откаже от надеждите си?

— Хайде да сменим темата — предложи Рут.

— Добре — веднага се съгласи той.

— Да говорим за кариерата ти в армията.

Оптимизмът изчезна от лицето му.

— Може би е по-добре да се върнем към секса.

— После. Първо ще си разменим малко войнишки лъжи.

О’Донован сведе поглед към дланите си.

— Трябва ли?

— Така ми се струва.

Той разбираше какво има тя предвид. Армията очевидно е голяма част от неговата биография и характер. Също както и от нейните. И ако избягват разговор по този въпрос, няма да стигнат далеч. Той огледа близките маси, после приближи стола си към Рут, която, свикнала с подобно поведение, се наведе към него.

— Бях на деветнадесет години, когато се записах доброволец в осемдесет и втора военновъздушна дивизия — започна той. — На двадесет години постъпих в Специалните сили…

Той спомена накратко общите аспекти на армейския живот, защото Рут със сигурност беше минала през същото и то й беше достатъчно известно. Но когато стигна отново, както през многото безсънни нощи в леглото си, до онази адска нощ върху солените плата на пустинята, разказът прозвуча както никога преди. Изповедта му се изля искрено с потоците запомнени миризми и образи, несвързани случки, които той чувстваше, че тя ще разбере така, както никой свещеник или боен другар не би могъл. Преди той винаги беше сдържал болката си. Но сега, седнал пред тази жена, произхождаща от воинско племе, той се предаде на чувството, че Господ най-после му е изпратил един закален в битките ангел, който може да го разбере и вероятно да му даде опрощение. Най-после щеше да разкаже всичко.