Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Не, наистина — настоя Майк.
— Не — поклати глава тя. — Наистина.
— Добре.
— Искам да се оправя сама.
— Ясно.
Тя въздъхна.
— Но може би ще трябва да поговоря по този въпрос. — Рут скръсти ръце пред гърдите си. — Той не се завърташе много вкъщи. Но както всички израелски деца, ние не бяхме по-особени от останалите. Имам двама братя. Те сега са войници. — Тя вдигна чантата си, намери кърпичка, издуха си носа и я смачка на топка. — Когато той си беше у дома, се държеше както всеки друг баща с особена работа. Никога не ни говореше за работата си, като че ли е зъболекар или кой знае какво. „Е, просто поредния труден зъб за вадене, деца.“ — Тя се извърна към О’Донован и сви дланите си в юмруци. — Но той не беше зъболекар или адвокат, нито шофьор на автобус. Ние знаехме какво работи, а той не искаше да споделя с нас. Не можеше, но въпреки това нас ни болеше. Особено мен. — Тя махна с ръка и се намръщи. — Глупави детски психози.
— Твоят проблем не е толкова тривиален — намеси се О’Донован — Макар да знаеш как се казва.
Рут се приготви да отговори, но замълча. Помисли си, че никой обикновен познат няма право да бъде толкова красив, толкова умен, с толкова голямо сърце, такива рамена и толкова сини очи. Как има нахалството само за няколко минути да се превърне в нещо повече от обещание за една-две нощи забавления? Докъде, по дяволите, мисли да стигне с цялата тази работа?
Тя посегна и леко хвана брадата му. Усети мекото бодване на бръснатите косъмчета.
— Не забравяй, Майкъл — прошепна тя настойчиво, като че го караше да се закълне. — Където и да си, каквото и да се случи, с която и жена да ги имаш… децата ти да са винаги на първо място за теб.
— Ако се случи — съгласи се той.
— Ще стане. Обещай.
— Обещавам. — Той посегна и хвана китката й. — Ако и ти обещаеш нещо.
— Какво?
— Че твоите дъщери, ако са като теб… няма да докоснат мъж като мен, а после да го оставят.
Мина секунда, но после тя разбра. Стана от стола си и се наведе напред. Поколеба се, когато устните й се приближиха до неговите, а погледите им се срещнаха. Пулсът им се ускори, а в следващия миг той се докосна до нея. Когато устните им се съединиха, те затвориха очи. Въздъхнаха леко един към друг с вкус на дим и лед, запечатани от невероятно нежна топлина.
Рут бавно се отдръпна. Косата й го погали по бузата. Очите му останаха затворени, а тя с очакване го наблюдаваше. Той въздъхна дълбоко, постави ръка на сърцето си и прошепна нещо.
Тя се приведе напред.
— Моля?
— Обади се на деветстотин и единадесет — повтори той, продължавайки да се държи за гърдите. После се ухили изчервен.
Тя отвърна на усмивката му.
— Ще те отведа до линейката.
— Амин.
Двамата се извърнаха към извинителното покашляне на салонния управител. Младият мъж със зеленикав двуреден костюм и къса, кестенява опашка беше застанал на прилично разстояние. Усмихваше им се.
— Добър вечер.
Те кимнаха.
— Ако желаете да поръчате вечеря, ще може ли да ви преместя на маса за двама? — посочи той към другия край на залата. Майк и Рут се спогледаха. Всеки се опитваше да разбере какво мисли другият. — Или ако искате по още едно питие, да ви предложа да седнете при бара? Следващото питие е от заведението — усмихваше се той, макар предложението да не беше изгодно за него.
О’Донован можеше да покаже значката си и човекът би ги оставил на мира. Но баща му го беше учил, че подобно поведение кара обществеността да се отнася със съмнение към полицията.
Той подаде на управителя достатъчно пари за покриване на сметката и бакшиша.
— Много благодаря — измърмори младежът и се оттегли.
— Весели празници — отвърна му О’Донован.
— Друго място ли имаш предвид? — попита Рут.
— Всъщност не. Как е апетитът ти?
Тя погледна тавана.
— Може би малко възбуден.
— Какво ще кажеш за „Малката Италия“?
— Далечко е. — Лицето й изобрази невинност. — Знаеш ли какво? Макар че ти загуби баса, няма да те карам да готвиш.
— Мъдро решение.
— В горната част на Уест Сайд има хубав китайски ресторант.
— Страхотно.
Двамата станаха и закопчаха палтата си. Сложиха си ръкавиците. Рут го хвана под мишница и погледна нагоре към лицето му.
— Аз живея наблизо — каза тя. — Можем да вземем храна за вкъщи.
— У вас ли? — Искаше му се да е сигурен, за да не си прави илюзии.
— Мога да ти покажа файловете от моята база данни.
Той й се усмихна весело.
— Модерният еквивалент на „бродирани покривчици“ ли е това?
— Не те разбирам.
— Ще ти обясня друг път.
— Добре — каза тя. — Води ме, Макдъф.