Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Усмихнах му се. „Значи като страх?“
Шели кимна. Очите му бяха широко отворени и гледаха сериозно. „Наистина, Байрон, точно като страх.“
Изправих се на крака. „Имам една идея“, казах аз. „Хайде да проверим дали теорията на Шели е вярна.“
Мери се намръщи. „Но как?“, попита тя. „Какво имате предвид?“
Приближих рафтовете и взех една книга. „Ще ви прочета разкази за призраци“, казах аз. „После всеки по ред ще разправи някаква измислена от него история.“ Обиколих стаята, намалявайки светлината. Само Шели ми помагаше. Полидори наблюдаваше, сумтейки, а Мери и Клер изглеждаха изплашени и разколебани. Събрах всички край себе си пред огъня. Когато започнах, отвън проехтя хубава гръмотевица. Но аз нямах нужда от бурята. Знаех, че гласът ми е достатъчен, за да им внуши страх. За другите нещата изглеждаха така, сякаш им чета от книгата, но аз, разбира се, нямах нужда от нея. Разказите на ужаса, които им разказах, бяха мои собствени. Тази вечер съчиних две истории. В първата един мъж взема в прегръдките си своята съпруга, с която току-що се е венчал, целува я и усеща-, че държи труп, последователно превръщащ се във всичките момичета, които е изоставил. Във втория разказ… — лорд Байрон замълча, усмихвайки се на Ребека. — Във втория разказ става дума за едно семейство. Старейшината, заради греховете си, е прокълнат да дарява с целувката на смъртта всички свои потомци — лорд Байрон замлъкна за миг, — всички от семейството, в чиито жили тече неговата кръв. Да — кимна той, виждайки замръзналата на стола Ребека. — Помня, че и на Клер й хареса този разказ. Тя се хвана за стомаха, също както бе направила и Бел. После, като усетих, че я е страх, аз добих кураж. Разказах им моята собствена история, разбира се, прикрито — как двама приятели пътуват из Гърция и какво се случва на единия от тях там. Когато свърших, настъпи тишина. Забелязах със задоволство колко изумен изглежда Шели. Очите му бяха широко отворени и втренчени — почти изскочили от орбитите си — приличаха на очи, сложени върху маска. Косата му сякаш грееше, а бледото му лице почти фосфоресцираше.
„И това е просто една история, така ли?“ попита той накрая.
Повдигнах вежди. „Защо питате?“
„Както я разказвахте“, очите му се разшириха още повече, „ми се стори, че… Разказвахте я, сякаш в нея се крие някаква ужасна истина.“
Усмихнах се и понечих да му отговоря, но се намеси Полидори. „Сега е мой ред!“ рече той, скачайки прав. „Предупреждавам дамите“, добави с галантен поклон към Мери, „че от моята история може да ви се смрази кръвта.“ После взе една свещ в ръка, прочисти гърлото си и започна. Историята, естествено, беше абсурдна. Една жена, по неведоми причини, вместо глава имала череп. Ходела да слухти по ключалките. Случило й се нещо страшно, не помня вече какво. На края Полидори се обърка и приключи разказа в някаква гробница, пак кой знае защо. Вечерта, отначало наистина заредена със страх, сега изби в шеги.
Изведнъж, точно когато се смеехме най-много, Мери извика. Балконските врати се отвориха, вятърът се втурна из стаята и всички свещи изгаснаха. Мери изкрещя отново. „Няма нищо!“ извика Шели и се втурна да затвори вратите. „Това е от бурята!“
„Не“, каза Мери и посочи. „На балкона има нещо. Видях го“ Намръщих се и с Шели излязохме навън. Балконът беше празен. Опитахме се да огледаме тъмнината, но дъждът падаше косо над езерото и ни заслепяваше. Не надуших нищо.
„Видях едно лице“, настоя Мери, когато запалихме отново свещите. „Ужасно, зло.“
„Беше ли бледо?“ попитах. „Очите му горяха ли?“
„Да.“ Тя поклати глава. „Не. Очите му…“ — тя погледна към мен — „очите му, Байрон, много приличаха на вашите.“
Шели ме погледна със странно изражение. Неочаквано се разсмях.
„Какво има?“ попита Шели.
„Изглежда вашата теория се потвърждава“, отвърнах аз. „Я ни вижте. Всички сме на нокти от нерви. Полидори, моите поздравления.“ Докторът се усмихна и се поклони. „Твоята история едва ли е толкова смешна, колкото ни се видя. Изглежда всички халюцинираме.“ „Не беше халюцинация“, обади се Мери. „Там вън има нещо.“
Шели прекоси стаята и я хвана за ръката. През цялото време гледаше в мен. Целият се тресеше.
„Искам да си лягам“, с тих глас рече Клер.
Погледнах я.
„Добре.“
Тя стана, огледа втренчено стаята и побягна навън.
„Шели?“ казах аз.
Той се намръщи. Бледото му лице беше цялото в пот. „Тук има някаква сила“, рече, „някаква ужасна сянка от невиждана сила.“ Усетих как прониква все по-дълбоко и по-дълбоко в очите ми. Вгледах се в мислите му и си дадох сметка колко силно е влюбен в този, водещ до припадък страх. Проникнах в душата му като лунна светлина над разбунтувано море. Той трепереше, посрещайки надигащия се ужас. Обърна се към Мери. Опита се да подтисне страха си. Не можеше да ми избяга толкова лесно. Отново моята сила обсеби мозъка му. Когато Шели погледна Мери, видя, че тя е гола, с бледи страни, грозна и деформирана. Зърната й представляваха затворени очи. Изведнъж се отвориха и блеснаха като очи на вампир, присмивайки му се, мамейки го. Шели изкрещя, после се взря в мен. По кожата на лицето му имаше безброй бръчки — резултат на неудържим ужас. Той хвана главата си с две ръце и избяга от стаята. Полидори ме погледна и излезе след него.