Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Не ми е съпруга.“
Погледнах го изненадан. „О, извинете, мислех че…“
„Шели не вярва в брака“, обади се непринудено Мери.
Шели срамежливо ми се усмихна. „Чух, че и вие самият нямате много време за брачен живот.“
Разсмях се и ледът се стопи. Клер се приближи до мен, ядосана, че е пренебрегната и се опита да ме хване за ръка. Аз се дръпнах. „Елате да вечеряме заедно“, прошепнах на Шели. „Но не вземайте Клер.“ После се поклоних на двете сестри и се върнах в лодката.
Шели наистина дойде вечерта, при това сам. Говорихме до ранните часове. Разговорът ми хареса. Той бе непоправим неверник. Заклеймяваше не само брака — заедно с него ненавиждаше и поповете, тираните, дори самия Бог. „Това е зимата на света,“ твърдеше събеседникът ми. „Всичко е сиво и оковано във вериги.“ Въпреки тази констатация, Шели не изглеждаше отчаян — напротив, вярата му в бъдещето гореше като пламък и аз — забравилият какво е страстна надежда, го слушах очарован. Той вярваше в човечеството. Вярваше, че то може да постигне по-висша степен на развитие. Аз, разбира се, се подигравах на много от неговите идеи — този човек говореше за неща, които не можеше да знае. Все пак се заинтригувах, когато започна да разказва за отварянето на собственото му съзнание към вселената, за опъването на възприятията като струни на лира, така че зрителните му усещания да се увеличат неизмеримо много. „На света съществуват странни сили“, рече ми той, „те са невидими за нас, но въпреки това са реални както ние с вас.“
Усмихнах се. „И как осъществявате контакт с тези сили?“
„Чрез страх,“ отвърна веднага Шели. „Чрез страх и секс. С тяхна помощ може да се проникне в света на неизвестното.“ Усмихнах се по-широко. Вгледах се в очите му. Отново си помислих какъв хубав вампир би излязъл от него.
Реших, че ще остана в Швейцария. Шели и неговото семейство вече се бяха установили в къща до езерото. Наех една голяма вила на около двеста метра от тях — разстояние, на което мирисът от утробата на Клер се долавяше по-слабо. Самата Клер продължаваше да проявява настоятелност — имаше моменти, когато отказваше да стои настрана. В повечето случаи успешно я избягвах. Мъките, които ми причиняваше нейната плът, бяха под контрол. Разбира се, с Шели се виждах непрекъснато. Заедно карахме лодка, яздехме и говорехме по цели нощи.
След няколко седмици времето сериозно се влоши. Паднаха безкрайни мъгли, последваха ги бури и силни дъждове. Ние стояхме в моята вила ден и нощ. Вечер се събирахме в предната стая. Докато навън вятърът свистеше по езерото и блъскаше стъклата на балконските врати, в голямото огнище гореше огън. Често заставахме до прозорците и наблюдавахме как светкавиците играят над ледените планински върхове. Гледката ме подтикваше да подновя въпросите си за галванизма и електричеството и дали съществува основен принцип на живота. Шели също се вълнуваше от тези въпроси и както изглежда, в Оксфорд дори бе провеждал опити. „Успешни ли бяха?“ попитах аз.
Шели се засмя и поклати глава. „Но все още вярвам, че е възможно да се произведе живот“, рече той. „Може би дори да се съживи труп.“
„О, да“, намеси се Полидори, „лорд Байрон би трябвало да знае всичко по този въпрос, нали, милорд?“ По лицето му пробяга лек спазъм. „Император на мъртвите“, добави той. Усмихнах се едва-едва, без да му обръщам внимание. Полидори ревнуваше от Шели. И имаше основание. Ние с Шели продължихме да си говорим. След като ни прекъсна още няколко пъти, той ни наруга и гневно напусна стаята.
Донесе своята трагедия и започна да чете на глас. Чух как Клер се изкиска. Полидори замлъкна и се изчерви. Огледа стаята — мълчахме. „Вие“, изведнъж посочи той Шели, „какво ще кажете за моите стихове?“
Шели мълчеше. „Вие сте чудесен лекар“, най-после каза поетът.
Полидори се разтрепери. „Обиждате ли ме?“ попита с тих, неуверен глас.
Шели го погледна изненадан. „Не, Бога ми“, рече той. „Но се боя, че поемата ви не е нещо кой знае какво.“
Полидори хвърли ръкописа на пода. „Искам удовлетворение“, кресна той и пристъпи към Шели. „Да, сър, от вас искам удовлетворение!“
Шели се разсмя от сърце.
„За Бога, Полидори“, намесих се аз, „Шели е пацифист. Ако държиш да се биеш на дуел, направи го с мен.“
Полидори ме погледна косо. „Вие се подигравате с мен, милорд.“
Усмихнах се. „Да, така е.“
Изведнъж раменете на доктора хлътнаха. Съкрушен, той отново се обърна към Шели. „Какво според вас не й достига на моята поема?“
Шели се замисли. В този момент над планината Юра проблесна светкавица и цялата стая се обля в сребриста светлина. „Поезията“, заговори Шели, когато заглъхна гръмотевицата, „трябва да бъде като огнена искра, като електрически заряд, даряващ с живот мъртвия свят, като проглеждане на очи, които твърде дълго са били затворени.“