Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
— Сър — отговорих аз, — така и очаквах, че погрешно ще ме разберете, но докато продължавам да приемам вашето гостоприемство това само по себе си е достатъчно, за да ме предпази от обиди.
— Простете ми — рече той, — аз ви предлагам женитба. — И като се облегна на креслото, отново пъхна пурата между устните си.
Трябва да призная, бях объркана от това предложение, не само неочаквано, но и облечено в такава странна форма. Ала той много добре знаеше как да постига целите си, защото освен че беше красив по външност, но и в самото му хладнокръвие се криеше чар и за да не ви отегчавам повече, ще кажа, че след две седмици станах съпруга на негова светлост Хенри Лъксмор.
Близо двайсет години след това живях почти в пълно спокойствие. Моят Хенри си имаше слабости, два пъти ме принуди да бягам от дома му, но не за дълго, защото макар че лесно се палеше, иначе беше добър по душа и въпреки всичките му недостатъци го обичах нежно. Най-после ми бе отнет; и такава е силата на самоизмамата и толкова странни са прищевките на умиращия, че с последния си дъх, представете си, ме уверяваше, че ми прощава за сприхавия нрав!
От брака ни имах една-единствена награда — дъщеря ми Клара. Всъщност тя наследи част от недостатъците на баща си, но във всичко друго, ако не ме мамят пристрастните ми очи, качествата си дължи на мен и може да се каже, че по душа е същинска майчичка. Аз от своя страна, ако и да имам някакъв грях, като майка не мога да бъда упрекната в нищо. Тъй че тук поне бъдещето обещаваше нещо по-добро; в нейно лице най-после имах близка, от която можех да очаквам отрада. Но не било писано. Няма да ми повярвате, ако ви кажа, че тя избяга от къщи, ала това е истината. Някаква идея й е завъртяла главата, тъй че ако срещнете някъде една млада девойка (трябва да добавя, изключително привлекателна), която се нарича Лъксмор, Лейк или Фонбланк (защото имам сведения, че си служи безразборно с тези и много други имена), предайте и от мое име, че й прощавам за жестокостта и макар че никога вече няма да видя лицето й, винаги съм готова да й отпусна щедра издръжка.
След смъртта на мистър Лъксмор потърсих утеха в работата. Мисля споменах, че седем къщи освен тази съставляваха имуществото на мистър Лъксмор; за мен те се оказаха седем злини. Алчността на наемателите непочтеността на адвокатите и некадърността, която царува на съдийската скамейка, с общи усилия направиха тези къщи бреме на живота ми. Всъщност, едва започнах лично да се ровя в тия работи и открих толкова много неправди, срещнах толкова много умишлена грубост, че затънах в безкрайни дела, някои от които и до днес още не са решени. Сигурно сте чували вече името ми, аз съм мис Лъксмор от съдебната хроника — странна участ, наистина, за жена, родила се с почти малодушно желание за спокойствие! Но аз съм от ония, които, щом започнат една работа, по-скоро биха умрели, отколкото да я оставят незавършена. Какви ли не пречки срещах: безочие и неблагодарност, от страна на адвокатите ми, у противниците си — упоритост, която е за мен може би най-гнусният порок на тоя свят, от страна на съдиите, вярно, учтивост — трябва да призная, винаги учтивост, — но нито искрица на безпристрастие, познаване на законите и Правдолюбие, които имаме право да искаме от един съдия-най-високо стоящия служител на човека. И все пак останах непоклатима пред всички тези трудности.
Едва след като загубих едно от многобройните си дела (въпрос, на който няма да се спирам), ми хрумна да направя безрадостна обиколка из различните си къщи. Четири бяха по това време затворени и без наематели, като каменни стълбове, напомнящи поквареността на епохата и упадъка на личната нравственост. Три бяха заети от хора, които ми дотягаха с всевъзможните си несправедливи претенции и съдебни хитрини — хора, които и до този момент се мъча с какви ли не средства да изгоня. Тези последните може би ми причиняваха най-много огорчения и сърцето ми кипеше като гледах как сякаш напук и с безочлива самонадеяност заемаха прекрасните сгради, които за мен бяха като плът от собственото ми тяло.
Оставаше ми да посетя още една къща — тази, в която сме сега. Бях я дала под наем (защото по това време живеех в хотел, както винаги съм предпочитала) на някой си полковник Джералдин, джентълмен, придаден към принц Флоризел Бохемски, за когото сигурно сте чували, и съдейки по характера и положението на моя наемател, сметнах, че поне тук никой няма да ме безпокои. Какво беше учудването ми, когато намерих тази къща също със затворени капаци и явно напусната! Не ще и дума, почувствувах се оскърбена; според мен една къща, както яхтата, трябва да се използува, затова реших още на другата сутрин да отнеса въпроса до адвоката си. Междувременно гледката естествено ме върна мислено в миналото и обзета от най-нежни чувства, седнах срещу вратата, на парапета на градинската ограда. Беше студен августовски следобед, но тук беше завет, както бихте могли да се убедите на светло, защото мястото е защитено от клонат кестен, площадът също беше пуст, някъде отдалеч долиташе музика и от всичко това изпаднах в много приятно настроение, което не може да се нарече нито щастие, нито тъга, но притежава остротата и на едното, и на другото.