Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
— И все пак, мадам — възрази принцът, — под вашето милосърдие може да се крие жестокост. Когато е загубена честта, най-меко казано, е излишно да се продължава животът.
— Ако животът ви беше променчив като моя, ваше височество — отговорих, — щяхте да бъдете на съвсем друго мнение. Що се отнася до мен, след толкова големи нещастия и низости, аз не губя вяра в бъдещето.
— Вие говорите като истинска лейди, мадам — каза принцът, — а като такава казвате само истината. На мъжете обаче е позволена такава широка свобода, а добрите обноски се изискват от тях толкова рядко и са толкова лесно постижими, че е непростимо да не ги прояви човек. Но-разрешете ми да повторя един въпрос, който ви зададох първоначално, боя се, малко неучтиво — и тъй, питам ви повторно коя сте вие и на какво дължа честта да се радвам на вашето присъствие?
— Аз съм собственица на къщата, в която се намираме — отвърнах.
— И все пак не ми е ясно — каза принцът.
Но в този момент часовникът на камината заби дванайсет и младият човек, повдигайки се на лакът, с израз на отчаяние и ужас, какъвто не съм виждала досега, извика умолително:
— Полунощ! О, милостиви боже!
Стояхме смразени на местата си, докато звънливото чукче на часовника отмерваше останалите удари и не бяхме още помръднали, толкова трагично бе прозвучал гласът на младия човек, когато безбройните часовници на Лондон започнаха на свой ред да отмерват часа. Часовникът не се чуваше извън стените на стаята, в която се намирахме, но едва отекна в нощта вторият удар на Биг Бен (Часовникът на сградата на парламента в Лондон. — Б. пр.) и силен гръм огласи къщата. Принцът скочи към вратата, през която бе влязъл, но колкото и бърз да беше, аз успях да му преградя пътя.
— Имате ли оръжие? — изкрещях.
— Не, мадам — отвърна той. — Но тъкмо навреме ме сещате, ще взема ръжена.
— Човекът долу — рекох — има два револвера. Готов ли сте да излезете насреща му при такова съотношение на силите? Принцът помълча, сякаш разколебан.
— Все пак, мадам — каза той, — трябва да разберем какво се е случило.
— Естествено — извиках. — Кой възразява против това? Аз съм не по-малко любопитна от вас, но нека по-добре да повикаме полицията или, ако ваше височество се опасява от скандал, някого от вашите слуги.
— Ех, мадам — отвърна той с усмивка, — не очаквах това от смела дама като вас. Нима искате да пращам други там, където самият аз не смея да стъпя?
— Имате пълно право — рекох, — а аз съм изцяло на погрешен път. Тръгвайте, за бога, а аз ще държа свещта!
Така слязохме заедно на долния етаж, като принцът носеше ръжена, а аз — свещта, заедно се приближихме и отворихме вратата на кухненския килер. Мисля, че до известна степен бях подготвена за гледката, която се откри пред очите ми, подготвена в смисъл да видя злодея мъртъв, ала страшните подробности на това чудовищно самоубийство не бяха по силите ми. Принцът, невъзмутим пред този ужас, както бе останал непоклатим и пред опасността, ми помогна с н ай-почтителна галантност да се върна в столовата.
Там заварихме нашия пациент, наистина все още блед като мъртвец, но значително по-добре и вече седнал на един стол. Той протегна и двете си ръце с най-трогателен въпросителен жест.
— Мъртъв е — каза принцът.
— Уви! — възкликна младежът. — А трябваше да бъда аз! Защо съм жив още на сцената, която опозорих, когато той, моят предан другар, който може наистина да бъде упрекнат за много неща, но въпреки това беше олицетворение на верността, се е осъдил и убил сам поради една неволна грешка? Ах, сър — каза той, — и вие, мадам, без чиято ненужна помощ сега нямаше да ме гризе съвестта, вие виждате в мое лице жертва и на грешките, и на добродетелите ми. От рождение аз мразя неправдата, от най-ранна възраст кръвта ми кипваше против бога, когато видех болни, и против хората, когато гледах мъките на сиромасите; коричката на просяка засядаше на гърлото ми, когато сядах да ям моите деликатеси, а сакатото дете ме разплакваше. Какво неблагородно имаше в това? Ала погледнете до какво падение са ме довели тези мисли! Година след година тази любов към несретниците ме обладаваше все повече. Можеше ли да се разчита на кралете? Можеше ли да се разчита на тези благоденствуващи съсловия, които сега тънат в пари? Наблюдавах хода на историята, знаех, че депутатът, сегашният ни управник, е нечестен, подъл и глупав, виждах как във всички времена той е интригувал, за да събори това, което стои по-високо, и да потиска стоящите по-ниско от него, знаех, че глупостта му накрая ще го погуби, знаех, че дните му са преброени, но защо да чакам, защо да оставя бедното дете да трепери на дъжда? Наистина идеха подобри дни, но дотогава детето щеше да умре. Уви, ваше височество, уверявам ви, от благородно нетърпение аз се присъединих към враговете на това несправедливо и обречено общество, уверявам ви, от естествено желание да поддържам пламъка на моето човеколюбие се обвързах с неотменима клетва. Тази клетва е цялата моя история. За да дам свобода на бъдните поколения, аз се отказах от своята. Трябваше да бъда готов да изпълня всяка заповед и скоро баща ми се скара, че се прибирам в късни часове и ме изгони от къщата си. Бях сгоден за едно почтено момиче и с нея трябваше да се разделя, защото не беше толкова наивна да вярва на измислиците ми, а имаше такава чиста душа, че не можех да й разкрия истината. И ето ме сега — сам със съзаклятници! Уви, с течение на времето илюзиите ми се разпръснаха. Заобиколен от фанатици, виждах как с всеки изминат ден самонадеяността и безразсъдството им растяха, виждах същевременно как вярата ми с почти същата последователност отслабва. Бях пожертвувал всичко в името на делото, в което вярвах, ала с всеки изминат ден все повече се засилваха съмненията ми дали наистина го придвижваме напред. Страшно беше обществото, с което воювахме, но не по-малко страшни бяха и нашите средства.