Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Като рече това, старата дама, продължавайки да милва котката в скута си, подхвана следния разказ.
РАЗКАЗ НА СЪРЦАТАТА СТАРА ДАМА
Аз бях най-голямата дъщеря на преподобния Бърнард Феншо, който заемаше доходна длъжност в епархиите Бат и Уелс. Семейството ни, което беше доста голямо, се отличаваше с веселост и хаплива духовитост и произхождаше от добър стар род, в който красотата представляваше наследствена черта. За нещастие ни липсваха християнски добродетели. От най-ранно детство виждах и осъждах пороците на онези наши роднини, които с възрастта и положението си можеха да спечелят моето уважение, ала докато бях още дете, баща ми се ожени повторно, а у втората му жена (колкото и да е странно) недостатъците на рода Феншо бяха засилени до чудовищна и почти комична степен. Каквото и да казват против мен, не може да се отрече, че бях примерна дъщеря, но напразно с най-трогателно търпение се мъчех да угаждам на мащехата си и смея да заявя, от часа, когато тя влезе в бащината ми къща, съм видяла само неправди и неблагодарност.
Не само аз обаче имах такъв благ характер, и друг член на рода беше с благородна душа като мен. Преди още да навърша шестнайсет години, този братовчед на име Джон ме обикна искрено, но мълчаливо, и макар горкото момче да беше толкова срамежливо, че не смееше да разкрие естеството на чувствата си, скоро ги отгатнах и започнах да ги споделям. Няколко дни размишлявах върху необикновеното положение, създадено от стеснителността на моя обожател; накрая, като видях, че в отчаянието си той започва по-скоро да ме отбягва, отколкото да търси компанията ми, реших сама да поема инициативата. Заварвайки го сам в едно уединено кътче на енорийската градина, аз му заявих, че съм отгатнала неговата мила тайна, че зная с какво неодобрение сигурно ще се отнесат към нашия брак и че при тези обстоятелства съм готова веднага да избягаме заедно. Горкият Джон буквално се вцепени от радост, толкова силно беше вълнението му, че не можеше да намери думи да ми благодари, и аз, виждайки го така безпомощен, се принудих сама да уредя подробностите на нашето бягство и на тайната брачна церемония, която щеше незабавно да го увенчае. Тъкмо тогава Джон възнамеряваше да ходи в столицата. Убедих го да не отстъпва от решението си, като обещах на другия ден да бъда при него в хотел „Тейвисток“.
Придържайки се до най-малката подробност към нашия план, през въпросния ден станах преди прислугата, напъхах няколко най-необходими неща в една чанта и малкото пари, които имах, и се сбогувах завинаги със свещеническата къща.
Пътувах пеш в добро настроение до едно градче на трийсетина мили от нас, а на другата сутрин пристигнах в този голям град, Лондон. Докато вървях от пиацата към хотела, не можех да не се радвам на приятната промяна, която бе станала с мен, като същевременно наблюдавах с наивен възторг уличното движение и си представях в най-привлекателни краски как ще ме посрещне Джон.
Но уви! Когато запитах за мистър Феншо, портиерът ми заяви, че между клиентите нямало такъв джентълмен. По какви пътища са разкрили нашата тайна или какъв натиск е бил упражнен върху твърде малодушния Джон, така и не можах да узная. Достатъчно е да кажа, че семейството ми се наложи, а аз се намерих сама в Лондон, още в крехка младост, покрусена от тази горчива обида, а гордостта и самочувствието не ми позволяваха да се върна вече в бащината къща.
Когато се съвзех от удара, намерих квартира около Юстън роуд, където за пръв път в живота си вкусих радостите на независимостта. Три дни след това едно обявление в „Таймс“ ме насочи към кантората на един адвокат, който ми беше известен като доверен човек на моя баща.
Там ми обещаха много скромна издръжка с недвусмисления намек, че не бива вече да се надявам да ме приемат в къщи. Това толкова жестоко отричане от мен не можеше да не ме възмути и заявих на адвоката, че и аз като тях не желая такава среща. Той се усмихна на моя смел дух, плати ми първата четвъртинка от издръжката и ми предаде останалите лични вещи, изпратени му на съхранение в два доста обемисти сандъка. С тях се върнах победоносно в жилището си, доволна от своето положение дори повече, отколкото бих предположила една седмица преди това и твърдо решена да се справя с бъдещето.
Няколко месеца всичко вървя добре и фактически единствено по моя вина този приятен и уединен период от живота ми свърши. Трябва да призная, че имам пагубния навик да глезя по-нискостоящите от мен. Хазайката ми, към която бях както винаги прекомерно любезна, най-нахално ме изкара виновна за нещо толкова дребно, че не заслужава да се споменава, а аз, вбесена, че злоупотребява със свободата, която й бях дала, й заповядах да ме освободи от своето присъствие. Тя остана за миг онемяла, а после, когато се окопити, каза: „Сметката ви ще бъде готова тази вечер, а утре, мадам, трябва да напуснете къщата ми. Постарайте се — добави тя — да намерите средства да ми се разплатите напълно, защото ако остане да ми дължите и един грош, няма да допусна нищо от багажа ви да мине през моя праг.“