Нови хиляда и една нощ

Нейната дързост ме смая, но тъй като очаквах да получа цяла четвъртина от издръжката си, заплахата й не ме стресна. Същия ден следобед, когато излизах от адвокатската кантора, носейки в ръка цялото си състояние увито в хартия, ми се случи едно от ония съдбоносни събития, които понякога определят целия живот на човека. Адвокатската кантора беше разположена на улица, горният край на която излизаше на Стренд, а долният — по времето, за което става дума — беше затворен от редица железни парапети, обърнати към Темза. По тази улица именно видях да се задава насреща моята мащеха, която несъмнено отиваше в същата сграда, от която току-що бях излязла. Придружаваше я прислужница, чиято физиономия ми беше непозната, ала нейната бе много ясно запечатана в паметта ми и като я видях дори от разстояние, ме изпълни с благородно възмущение. Нямаше накъде да бягам. Не ми оставаше нищо друго освен да се отдръпна до парапета, гърбом към улицата, и да се преструвам, че се любувам на шлеповете по реката или на комините в южната част на Лондон оттатък Темза.

Продължавах да стоя, все още ненадмогнала напълно бурните си чувства, когато някакъв глас наблизо се обърна към мен с един банален въпрос. Беше прислужницата, която мащехата ми с присъщата си безчовечност бе оставила да чака на улицата, докато си свърши работата със семейния адвокат. Момичето не знаеше коя съм; не биваше да пропускам такава златна възможност и след малко вече слушах последните новини от бащината ми къща и енория. Не се учудих като разбрах, че слугинята мрази работодателите си, и все пак трудно можех да изтърпя думите, с които говореше за тях, без да отвърна. Ала ги изслушах, без да възразя нищо, защото умея да пазя пълно самообладание и сигурно щяхме да се разделим така, както се срещнахме, ако за беда прислужницата не бе започнала да одумва блудната дъщеря на свещеника и изопачавайки най-безогледно нещата, да разправя историята на тайното бягство. По душа така не търпя неправда, че дори не се вслушвам в разума си. Вдигнах рязко ръка, доколкото си спомням, в знак на възмущение и протест, но при това движение пачката пари се изплъзна от пръстите ми, пропъхна се между перилата, падна и потъна в реката. Постоях за миг вцепенена, а после тази случка ми се видя толкова смешна, че прихнах да се смея. Още се смеех, когато мащехата ми се появи отново и слугинята, която сигурно ме помисли за смахната, се завтече към нея. Преди още да придобия сериозен вид се явих пред адвоката да помоля за нов аванс. Отговорът му беше достатъчно отрезвителен, защото представляваше категоричен отказ, и чак когато го замолих дори със сълзи, се съгласи да ми заеме десет лири от собствения си джоб. „Аз съм беден човек — рече той — и не бива да искате нищо повече от мен.“