Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
Най-после на ъгъла на една улица връхлетях в обятията на някакъв човек, явно джентълмен, който, ако се съди по всичко — от кожения балтон до скъпата пура, която пушеше, — беше богат. Колкото и да е загубило лицето ми някогашната си хубост, във фигурата все още съм запазила (или така си мисля) известни следи от изяществото на младостта. При все че тогава бях забулена, забелязах, че джентълменът бе поразен от външността ми, а това ме окуражи да направя смелата си стъпка.
— Сър — заговорих с разтуптяно сърце, — сър, може ли да ви се довери една дама?
— Е, скъпа моя — отвърна той, като извади пурата си, — зависи от обстоятелствата. Ако повдигнете воала си…
— Сър — прекъснах го аз, — да бъдем наясно. Аз ви моля да ми направите услуга, като джентълмен, но не предлагам награда.
— Много прямо. — рече той, — но едва ли примамливо. А какво е естеството на услугата, ако мога да попитам?
Много добре знаех, че не е от мой интерес да му казвам толкова скоро.
— Ако ме придружите до една къща недалеч оттук — рекох, — сам ще видите.
Известно време той ме гледа колебливо, после захвърли пурата си, от която не беше изпушил и една четвърт, каза „Дадено!“ и най-вежливо ми протегна ръка. Сметнах за най-разумно да я поема, да направя разходката ни колкото е възможно по-дълга, а не обикновен пробег по най-късия път, и да залъгвам кавалера си с такива приказки, че да му стане напълно ясно от какъв обществен слой произхождам.
Когато стигнахме вратата на квартирата ми, вече бях уверена, че съм възбудила любопитството му, така че, преди да превъртя секретния ключ, можех да си позволя да го помоля да говори и да пристъпва тихо. Той обеща да ме слуша, аз го пуснах в коридора, а оттам — във всекидневната си, която за щастие беше в съседство.
— А сега — каза той, когато с треперещи пръсти запалих свещ, — кажете ми какво значи всичко това?
— Желая — произнесох, като се запъвах, — да ми помогнете да измъкна тези сандъци… и не искам никой да разбере това.
Той вдигна свещта:
— Аз пък желая да видя лицето ви.
Безмълвно отметнах воала си и го изгледах колкото може по-смело. Известно време той се взираше в лицето ми, продължавайки да държи високо свещта.
— Добре — каза най-после, — а къде искате да ги занеса?
Знаех, че съм постигнала своето, и с треперещ глас отговорих:
— Мисля да ги пренесем двамата до ъгъла на Юстън роуд, където дори в този късен час можем да намерим кола.
— Много добре — отвърна той и веднага вдигна по-тежкия ми сандък на рамене, улови втория за дръжката и ми даде знак да му помогна, като хвана другия край. Така се измъкнахме благополучно от къщата и без никакво премеждие стигнахме почти до ъгъла на Юстън Роуд. Пред една къща, където все още мъждееше светлинка, спътникът ми се спря.
— Да сложим тук сандъците — рече той, — докато отидем до края на улицата да потърсим кола. Така хем ще можем да ги държим под око да не ги откраднат, хем ще избегнем странната гледка, която иначе бихме представлявали — млад мъж и млада дама, застанали с куп багаж като корабокрушенци посред нощ на лондонските улици.
Така и сторихме и по-нататъшният развой на събитията показа, че е прав, защото дълго преди да има и помен от кола, на мястото се яви полицай, насочи с пълна сила фенера си към нас и като застана в един вход, ни заоглежда подозрително.
— Май не се виждат наоколо коли, полицаю — каза закрилникът ми с престорена веселост. Но полицаят отговори грубо, а що се отнася до пурата, която най-нетактично му бе предложена след тази грубост, отказа категорично, без дори да си направи труда да бъде вежлив. Младият джентълмен ме погледна с предупредителна гримаса и продължихме да стоим на края на тротоара под проливния дъжд, а полицаят — все така мълчаливо да следи от входа всяко наше движение.
Най-после, след чакане, което ни се стори безконечно, се зададе файтон, който се движеше тромаво през калта, спътникът ми моментално му даде знак.
— Хей, ела тук — извика той — Малко по-нагоре на улицата имаме багаж.
И точно в тоя момент настъпи кулминационната точка на нашето приключение, защото когато полицаят, който продължаваше да ни следи отблизо, съзря двата ми сандъка, оставени под дъжда, обикновеното подозрение прерасна в увереност, че тук има нещо нередно. Осветлението в къщата бе угаснало, цялата лицева страна на улицата беше притъмняла, с нищо не можеше да се обясни наличието на тези непазени от никого сандъци и струва ми се едва ли се е случвало друг път двама невинни да бъдат заварени в такива съмнителни обстоятелства.