Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
Обстановката вътре беше крайно наелектризирана, всички бяха стъписани от случилото се. Истинска истерия цареше сред всички служители, секретарки, чиновници и технически персонал. В крайна сметка, след като разбута тълпата и й препречи пътя с рамене, Джефри Уотърс се изправи пред един мъж в тъмен костюм с жилетка, чийто вид ясно издаваше висшестоящото му положение.
— Казвам се Уотърс, МИ-пет, от Кралските служби! Какво се е случило?
— О, Боже, какво ли? Всичко е толкова объркано…
— Какво се е случило? — кресна Камерън.
— Ужас, истински ужас!
— Кое е ужас? — кресна Монтроуз.
— Брайън Чадуик, първият ни вицепрезидент, в чиито ръце всички очаквахме да попадне фирмата ни, току-що се самоуби!
— Всички полицаи! — изкомандва сър Джефри Уотърс. — Да се отцепи кабинетът на починалия!
Шестнайста глава
БАХРЕЙН, ДВА ЧАСА СЛЕДОБЕД
В алабастровата вила на брега на Персийския залив, в стая с бели стени и решетки на прозорците, зад едно бюро седеше младеж на петнайсет години. Това едновременно беше и не беше затворническа килия, защото той разполагаше с отделна тоалетна и баня, удобно легло, телевизор и всички книги и писмени принадлежности, които беше пожелал. Казваше се Джеймс Монтроуз младши, а близките го наричаха просто Джейми.
Дневният му режим, доколкото имаше такъв, беше наложен от самия него, стига да не прекрачва определените граници. Придружаван от охрана, можеше да се разхожда където пожелае между стените на имението, можеше да използва колкото иска плувния басейн, както и машината за тенис — двата корта бяха напълно безполезни при липсата на „посетители“ с които да играе. Също така можеше да поръчва ястия по вкуса си. Но колкото и да бе необичайно, това все пак си беше пленничество. Момчето не можеше да поиска да го откарат до столицата Манама или до друга част на архипелага. Затворен беше в тази вила без никаква връзка с външния свят.
Джейми Монтроуз беше красив юноша, едър за годините си, с приятна смесица от чертите на привлекателните си родители. Притежаваше един вид тиха решителност, която се среща толкова често при децата на военните. Причината явно е в честите премествания от база на база, из страната и в чужбина, постоянното приспособяване от привично към непривично. Синът на Лезли Монтроуз обаче имаше една черта, която често отсъства у децата на военните. Ако според статистиките децата на военните често развиват силна неприязън към начина на живот на родителите си и особено към този на бащата, който обикновено е униформеният служител, то Джеймс Монтроуз младши обожаваше баща си или по-точно, спомена за него.
Обожанието му не се проявяваше в дръзко перчене, нито пък в горещо застъпничество на положителните страни на военния живот, които не са малко. Той смяташе, че това е въпрос на лично решение, което следва да се вземе след внимателно вглеждане и оценка на слабите и силните страни на характера. Ако бе възможно да се даде някакво външно описание на Джейми, то вероятно бихме могли да кажем, че той беше един безмълвен наблюдател, който изучава обстоятелствата, преди да стане активен участник в тях. Последните няколко години на внезапни промени и приспособяване го бяха научили да бъде учтив и предпазлив, но не и нерешителен. Под неговата спокойна, сдържана външност се криеше силен, решителен и много бърз ум.
— Джеймс — чу се силен глас иззад заключената врата, — удобно ли е да вляза?
— Влизай, Ахмед — отвърна младият Монтроуз. — Все още съм тук, понеже успях да огъна железните решетки само няколко пръста и още не мога да се провра през тях.
Вратата се отвори и вътре влезе строен мъж, облечен в европейски костюм, но с арабско покривало за глава.
— Винаги си много забавен, Джеймс — рече новодошлият, който говореше английски по типичния начин, характерен за всички араби, завършили британски училища. — Щеше да си великолепен гост, ако не беше така… угнетен, струва ми се, че това беше думата.
— Опитай с „ядосан“. Не ми дадохте дори да се обадя на майка ми. Така и не знам какво знае или не знае тя, какво са й казали или не са й казали. Не съм угнетен, Ахмед, а съм направо ядосан!
— Никой не ти е сторил нищо лошо, нали?
— А как се нарича това? — попита борбено настроеният Джейми, като се надигна от бюрото. — Държите ме тук, заключен като Али Баба в прекрасна тъмница, но килията ми си остава точно това, което е — гадна килия! Кога най-после ще ми кажете какво става?
— Но ти вече знаеш, Джеймс. Майка ти помага на началниците си в изключително секретна и опасна задача. Затворен тук, ти си на сигурно място, без опасност някой да открие местонахождението ти, като проследи някое от познатите комуникационни средства. Повярвай ми, младежо, майка ти ни е безкрайно благодарна. Тя разбира, че с нея могат да злоупотребят, ако с теб се случи нещо.