Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
— Вие казахте ли на майка си? — Прайс прехвърляше поглед от едното към другото дете.
— Отначало не — обясни Роджър, — но опитайте се да разберете защо. Джери беше мошеник, шарлатанин, но правеше майка ни щастлива. Когато баща ни почина, тя беше страшно разстроена — двамата с Анджела се страхувахме, че може да посегне на живота си.
— И тогава се появи този великолепен актьор — обади се Анджела. — Висок, обигран, с изключителни препоръки, никоя от които не се потвърди, но в началото той й създаваше чувството, че бди над нея. Как с един замах да сложим край на всичко?
— Ако позволите, приятели? — намеси се сър Джефри Уотърс, без да отговаря на въпроса. — Вече поговорихме доста? Накъде бием?
— Става дума за графата „разни“ — отвърна Камерън. — Две хиляди лири за един смачкан калник? Мисля, че трябва да отидем до Сейнт Олбънс.
— Две точки за бившите колонии — отбеляза мъжът от МИ-5.
Автосервизът в Сейнт Олбънс се оказа малък гараж в промишлената част на града. Отвътре се чуваха типичните звуци: чукане и пронизително стържене на множеството бормашини, заедно с постоянното свистене на пневматичните повдигачи на мотокарите. Собственикът беше набит мъж, облечен в омазнен гащиризон, а лицето му имаше излъчването на човек, който изкарва прехраната си с тежък физически труд, с преждевременни бръчки около очите и по челото — в резултат на положените усилия, а не от прекомерни удоволствия. Беше около четирийсетгодишен и носеше изключително подходящо име — Алфред, Алфи Нойс.
— О, да, спомням си младежа много добре. Малко се изненадах, че се появи той, а не баща му.
— Значи сте очаквали неговия втори баща, господин Хеншо? — попита Уотърс, който не закъсня да покаже картата си от МИ-5.
— Точно така, сър. Само че нашата уговорката беше малко по-така, ако разбирате какво искам да кажа.
— Не, не разбирам — отвърна Прайс, когото представиха малко мъгляво като консултант на Британското разузнаване. — Кажете ми, господин Нойс.
— Не искам да си имам неприятности, наистина. Нищо лошо не съм направил.
— Тогава кажете ми. Каква беше уговорката ви?
— Ами трябва да беше преди две-три години, някъде там… Онзи тип идва при мен и вика, че ми води нов клиент, някакъв баровец, дето имал семейни проблеми. Нали ги знаете, тузарите понякога са така…
— Каква беше уговорката, моля?
— Нямаше нищо незаконно, никога не бих се съгласил на такова нещо, никога! Ставаше дума за професионална услуга към този баровец от много известно семейство. Това беше, кълна се в гроба на майка си, това е всичко.
— Какви професионални услуги, господин Нойс?
— Какво да обяснявам, съвсем нищо работа. Нали разбирате, когато вземе, че направи някоя беля с ягуара, обажда се на нас и ние отиваме с камионетката да го приберем.
— Значи е имало злополуки, правилно ли съм разбрал?
— На няколко пъти, да, но не всеки път.
— Така ли? — Джефри Уотърс повдигна вежди. — Няколко пъти?
— Точно така, сър. Той е много претенциозен и нервен шофьор, как да кажа… като някой ипохондрик е, вземе, че се разсмърка, значи е от бензиновите пари, разбирате ли?
— Не съм сигурен, че разбирам — отвърна човекът от МИ-5. — Бихте ли обяснили?
— Ами разправя например, че двигателят нещо чукал, а пък то нищо му няма, или пък прозорецът му скърцал, а пък после му няма нищо, когато дойде при нас, трябва да е било от вода, попаднала в гуменото уплътнение. Направо ви казвам, господа, с тоя тип понякога беше истинска мъка, само че ние редовно изпращахме камиона да го прибере и си получавахме парите.
— Да минем на сметките — обади се Лезли Монтроуз, застанала почтително вляво от Камерън. — Доколкото разбирам, имали сте си неприятности със счетоводителите на Хеншо… на семейство Брустър, всъщност.
— А, сигурно говорите за счетоводната къща Уестминстър, само че аз не бих го нарекъл неприятности, госпожо. Те си гледат тяхната работа, ние нашата. Не се показаха много бързи, когато трябваше да ни платят, но все някак го преживях, бизнесът ми върви добре, наистина. В края на краищата си плащаха, така че не съм се оплаквал прекалено много, не и при такава сметка като тази на господин Хеншо.
— Кой беше онзи човек, който дойде да говори с вас преди две-три години? — поинтересува се Уотърс.
— И да го е споменал, казал го е така тихо, че не съм го чул. Каза, че бил представител на някаква частна търговска банка, която се грижела за делата на господин Хеншо.
— Коя банка?
— Не ми каза.
— Не ви ли хрумна да го попитате защо не можете да изпращате сметките лично на него, след като е банкер на Хеншо?