Пробуждането на демона

— Педали? — изсмя се подигравателно Пелимар — дори самата мисъл, че някой би могъл да се придвижва по този начин из безбрежния океан, където разстоянията не се мереха с мили, а със стотици мили, му се струваше нелепа.

Лицето на Аджонас обаче си остана все така мрачно, гласът му — все така тревожен:

— Паурите не знаят що е умора.

Авелин също беше чувал подобни истории. Паурите се срещаха рядко, освен в дни на война, когато пък навсякъде беше пълно с тях. За издръжливостта им в бой се носеха легенди, страховити приказки, разказвани в зимните вечери край огнището. Въпреки дребния си ръст, по сила те превъзхождали обикновените хора, а енергията им била неизчерпаема; можели да понесат страховити удари с меч или сопа и въпреки това да продължат да се бият; били в състояние да водят битки часове наред, дори преди това да били извървели десетки мили.

— Доста навътре са навлезли — отбеляза Куинтал. — Най-близката земя трябва да е на повече от десет дни път.

— Кой знае какво се върти в главите на паурите — отвърна Аджонас. — Напоследък доста се били пораздвижили, така поне ми казаха моите приятели в Ясинта. Появяват се по местата, откъдето обикновено минават кораби, взимат каквото им трябва и отново се отправят към открито море, следвайки треската, или пък друга риба, която обичат да ловуват. Корава раса са те, говори се, че нерядко прекарвали в открито море повече от година и половина.

— Какво тогава правят с плячката си? — наивният въпрос на Авелин накара останалите петима да го изгледат. — Ами да, щом ограбват минаващите кораби, какво взимат и къде го продават след това?

Аджонас и Бънкъс мрачно се спогледаха — четиримата монаси явно не разбираха с какъв враг си имат работа.

— Паурите вземат животи, човешки животи — спокойно отвърна капитанът. — Нападат просто ей така, за да убиват. Нападат, за да се запасят с достатъчно провизии до следващото плячкосване и заради тръпката от преследването и сечта.

Авелин пребледня, Тагрейн и Пелимар също изглеждаха ужасени, ала не и Куинтал. Набитият монах само изръмжа и отново насочи вниманието си към далечната лодка.

— Ама пък и ние имаме един късмет! — обади се Пелимар притеснено. — Да се озовем толкова близо до тях. Ако бяхме минали само стотина мили по-наляво, така и нямаше да ги видим.

— Ала те пак щяха да ни усетят — отвърна Аджонас. — Платната ни се забелязват отдалеч, а и паурите притежават магически способности, не се съмнявай в това. Говори се, че имали съюзници в морето — кръстосвали водите и им съобщавали къде има кораби. Не, това не е просто лош късмет, братко Пелимар.

— Какво ли знаят за нас? — попита Куинтал, без да откъсва поглед от лодката в далечината.

— Единствено това, че сме самотен кораб, прекалено далеч от дома — бързо отговори капитанът.

— А за мисията ни? — настоя Куинтал.

— Нищо — увери го Аджонас. — Съмнявам се, че изобщо могат да разпознаят монашеските ви одежди.

Куинтал кимна:

— Тогава им избягай.

Авелин и останалите затаиха дъх, виждайки как лицето на Аджонас се сковава — Куинтал май беше прекалил с разпорежданията си.