Смъртта на императора

— При кого желаете да отидете? — попита жената.

— Сеньорита Емилия вкъщи ли е? — осведоми се Курт.

— Не — отговори дуенята. — Ах, вие сигур, сте сеньорес, които тя очакваше. В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете пак след един час.

— О, сега знам достатъчно. Сеньоритата е отпътувала за известно време, но ще се върне. Заключила е грижливо всичките си неща и не е дала никому ключа!

Курт остави старата да си стои в недоумение и закрачи устремно към вентата, в която бяха отседнали. Малкия Андре се спусна подире му.

— По дяволите! — изръмжа този. — Сеньорита Емилия е отвлечена, това не подлежи на съмнение. И тъй като глупавият дявол сам се издаде накъде чрез онова дрънкало, значи ще яздим към Тула. Да си платим пиячката и после след тях!

— Знаете ли пътя?

— Да, вече съм яздил по него.

Докато си разменяха тези реплики, стигнаха страноприемницата. Съдържателят немалко се учуди, когато Курт плати припряно сметката и двамата оседлаха набърза ръка конете си и ги изведоха на улицата.

— Сеньорес, да не би да смятате да пътувате? Няма да можете да излезете от града, защото стъмни ли се никого не пускат.

— За теб може и да е тъмно, ама за нас е светло. Адиос, Божи човече!

След това полунежно, полураздразнено сбогуване на Андре двамата подкараха в тръс. Стигнали до градската порта, видяха в светлината на една лампа да стои часови.

— Стой! Кой е там? — провикна се той.

— Офицери!

— По каква работа?

— По заповед на генерал Мехиа.

— Можете да минавате.

— Кажи, драги, не минаха ли преди половин час оттук няколко конника? Ние сме от тяхната група.

— Да, така е. По нареждане на полковник Лопес.

— Правилно. И водеха една пленена дама?

— Да, да, Трябва много да бързаха, защото отвън препуснаха в галоп.

— Все пак ние ще ги догоним. Това е за теб!

— Благодаря, сеньор!

Докато войникът отключваше, Курт му бе подхвърлил една сребърна монета. Когато излязоха на открито и конете им бяха полетели в галоп, Малкия забеляза:

— Бива си я тая управия в Керетаро. Нито веднъж нямаха някаква парола.

— Това беше добре за нас.

— Аз вече се тъкмях да фрасна човека с приклада, за да му взема ключа.

— Щеше да си пострада за едната глупост. Хайде напред! Яздиха в продължение на няколко часа, без да настигнат преследваните. По едно време видяха някаква вента край пътя, през процепите на капаците на която прозираше светлина.

— Дали не са отседнали тук? — попита Андре.

— Много вероятно. Ей там има шест коня.

— За Бога, така е! Алилуя! Пипнахме ги!

— Спокойно! Да вържем и ние конете си, но малко встрани. Ако видим вътре сеньоритата, ще се направим, че не я познаваме и нямаме понятие за нещата.

Слязоха от животните. От салона на кръчмата долитаха високи гласове. След като вързаха конете, приближиха до кепенците и надникнаха.