Пътят на кралете (том II)

Рогоядецът отиде при тях.

— Чувал съм това място, за което разказа, Сигзил — рече той. — Бабатарнам. Братовчедът на братовчеда на братовчед ми едно време ходи там. Много вкусни охлюви се въдят при тях.

— Голямо разстояние за рогоядец — отбеляза Сигзил.

— Почти същото като за азиш — отговори Скалата. — Всъщност, много по-голямо, понеже имаш такива малки крачета!

Сигзил се начумери.

— Виждал съм преди такива като тебе — продължи Скалата.

— Какви? — попита Сигзил. — Азиши ли? Ние не сме такава рядкост.

— Не, не от твоята раса. От твоя тип. Как ги наричаха? Посещават разни места по света и разказват на другите какво са видели? Странопевец. Да, това е правилното име, нали?

Сигзил застина. После внезапно се изправи и с твърда крачка се отдалечи от казармата, без да погледне назад.

— Сега пък защо се държи така? — попита Скалата. — Аз не се срамувам, че съм готвач. Защо той се срамува, че е странопевец?

— Странопевец ли? — полюбопитства Каладин.

Скалата сви рамене.

— Не знам много. Странни хора. Казват, че трябва да идат във всяко кралство и да обясняват на тамошните хора за другите кралства. Нещо като разказвачи на приказки, само че се имат за много по-горни.

— Сигурно е някакъв господар у тях — рече Моаш. — Я как приказва. Чудя се как така се е озовал при нас, кремлингите.

— Ей — обади се Дуни и дойде при тях. — Какво сте направили на Сигзил? Обеща да ми разкаже за моята родина.

— Каква родина бе? Ти си от Алеткар — каза Моаш на младежа.

— Сигзил каза, че тия мои виолетови очи не са от Алеткар. Мисли, че би трябвало да имам веденска кръв.

— Не са ти виолетови очите — отвърна Моаш.

— Виолетови са си — каза Дуни. — Вижда се на ярка светлина. Само са много тъмни.

— Ха! — намеси се Скалата. — Ако си от Веденар, значи сме братовчеди! Планините са близо до Веденар. Понякога тамошните хора имат прилична червена коса като нас!

— Радвай се, че някой не е решил, че очите ти са червени, Дуни — рече Каладин. — Моаш, Скала, вървете да съберете групите си и предайте на Тефт и Белязания. Искам хората да промажат елеците и сандалите си против влагата.

Мъжете въздъхнаха, но направиха каквото им се каза. Армията ги снабдяваше със смазка. Мостовите бяха лесно заменими, обаче свястната свинска кожа и металът за катарамите бяха скъпи.

Докато хората се събираха за работа, слънцето проби облаците. Топлината беше приятна за мократа от дъжда кожа на Каладин. Имаше нещо живително в студа на бурята, последван от слънцето. Ситните скални пъпки по сградата се отваряха и жадно поглъщаха влажния въздух. Трябваше да се изчистят. Скалните пъпки разяждаха камъка на постройките и правеха дупчици и пукнатинки.

Тези тук бяха наситено червени. Днес беше чачел, третият ден от седмицата. На робските тържища щяха да изкарат нова стока. Ще рече, нови мостови. Отрядът на Каладин се намираше в сериозна опасност. Йейк беше ударен със стрела в предмишницата при последния пробег, а Делп беше поразен в шията. Каладин не можа да направи нищо за него. След тази загуба и с ранения Йейк в отряда имаше само двадесет и осем работоспособни мъже.