Пътят на кралете (том II)

Каладин се успокои. Пороят — спокойният дъжд след бурята — продължаваше, капките пръскаха по покрива.

— Не искаше да се събудиш — обади се и Сигзил. Каладин хвърли поглед на тъмнокожия азиш, който седеше с гръб към стената. Той не беше опитвал да задържи Каладин. — Сънуваше някакъв трескав сън.

— Чувствам се съвсем добре — отговори Каладин. Това не беше напълно вярно; болеше го глава и бе изтощен. Пое дълбоко дъх и поизправи рамене в опит да пропъди умората.

Светлината на сферата в ъгъла потрепна. После угасна и всички останаха на тъмно.

— Проклятие! — измърмори Моаш. — Оная змиорка Газ. Пак ни е дал тъмни сфери.

Каладин прекоси внимателно потъналото в непрогледен мрак помещение. Главоболието му отзвуча, докато търсеше вратата. Отвори и пусна бледната светлина на унилото утро.

Ветровете бяха слаби, но дъждът продължаваше. Каладин пристъпи навън и скоро прогизна. Останалите го последваха, а Скалата му подхвърли калъпче сапун. Също като повечето от другарите си, Каладин носеше само препаска и се насапуниса под студения дъжд. Сапунът миришеше на мазно и беше грапав от набилия се вътре пясък. Никакви сладки и меки сапуни за мостовите.

Каладин метна калъпчето на Бисиг, мършав човек с ъгловато лице. Той го взе с благодарност — по принцип приказваше малко — и се насапуниса, докато Каладин плакнеше косата и тялото си на дъжда. Скалата държеше купа с вода и бръснеше и подстригваше рогоядската си брада, която се носеше дълга отстрани и по бузите, а устните и брадичката се оставяха голи. Странно си прилягаше с главата му, която той бръснеше по средата, право от веждите нагоре. Косата отстрани стрижеше късо.

Скалата имаше лека и внимателна ръка и никога не се порязваше. Когато привърши, той се изправи и махна на мъжете, които чакаха зад него. Един по един, той обръсна всички желаещи. От време на време спираше, за да наточи бръснача на бруса и ремъка.

Каладин попипа брадата си. Не се беше бръснал гладко след края на службата си в армията на Амарам преди толкова много време. Отиде и се нареди на опашката. Когато дойде редът му, грамадният рогоядец се разсмя.

— Сядай, приятелю, сядай! Хубаво, че дойде. По лицето ти расте нещо, дето повече прилича на рошавите клони на рогокор, а не на прилична брада.

— Обръсни ме гладко — рече Каладин и приседна на пъна. — И по-добре да нямам странен изглед като твоя.

— Ха! — отвърна Скалата, докато заточваше бръснача. — Ти си равнинец, добри ми приятелю. Не е правилно да носиш хумака’ абан. Да беше опитал, щях здравата да те опердаша.

— Според мене, ти каза, че боят ти е под достойнството.

— Допускат се няколко важни изключения. Сега спри да приказваш, ако не искаш да се простиш с някоя устна.

Скалата първо подстрига брадата, после я насапуниса и се залови да бръсне, като почна от лявата буза. Каладин никога досега не беше оставял друг да го бръсне; когато отиде на война, беше толкова млад, че едва му трябваше бръснене, а после, като поотрасна, се научи да се справя сам.