Пътят на кралете (том II)

На запад продължи. Земята беше толкова просторна. Толкова огромна. Толкова много различни народи. Това го замайваше. Изглежда, на запад воюваха много по-малко, отколкото на изток, и това го поуспокои, ала все пак му остана известна тревога. В света мирът беше оскъдна стока.

Нещо привлече вниманието му. Странни проблясъци. Понесе се към тях в челото на бурята. Какви бяха тези светлини? Явяваха се от време на време в най-причудливи шарки. Изглеждаха почти веществени, като че можеше да се пресегне и да ги докосне, овални мехури от светлина, които вибрираха и пулсираха.

Каладин прекоси един странен град с триъгълен план. По ъглите и в центъра стърчаха като часови високи върхове. Проблясъците идеха от една сграда на средния връх. Каладин знаеше, че ще я подмине бързо — той беше буря и не можеше да се връща. Вееше все на запад.

Със своя вятър Каладин блъсна вратата и я отвори. Влезе в дълъг коридор със стени от светлочервени плочи и мозайки, които той в бързината не можа да огледа. Развя полите на високи златокоси слугини, които носеха храни или димящи пешкири. Подвикваха си на някакъв странен език, може би се питаха кой е оставил прозореца незапънат по време на буря.

Източникът на светлините беше право напред. Приковаваше го. Каладин профуча край една хубава жена със златночервена коса, която подплашено се сви в ъгъла, и се втурна през вратата. Можа само за миг да зърне какво има вътре.

Някакъв мъж стоеше над два трупа. Светлата му глава бе обръсната, облеклото му бяло. Убиецът държеше дълъг тънък меч в ръка. Вдигна поглед от жертвите си. Като че ли почти виждаше Каладин. Имаше огромни шински очи.

Твърде късно да види нещо повече. Каладин излетя през прозореца, като блъсна капаците и се завтече в нощта.

Още градове, планини и гори минаха долу като размазано петно. Пред него растенията свиваха листата си, скалните пъпки затваряха черупките си, а храстите прибираха клоните си. Не след дълго стигна западния океан.

Дете на Танаваст. Дете на Честта. Дете на отдавна отишлия си. Внезапно прозвучалият глас потресе Каладин и той сякаш се препъна във въздуха.

Клетвеното съглашение бе разбито.

Бумтящият звук накара дори стената на бурята да завибрира. Каладин удари земята и се отдели от бурята. Плъзна се и спря. Краката му хвърлиха пръски вода. Ветровете го блъскаха, ала той бе достатъчно свързан с тях, та да не го подхвърлят и подмятат.

Хората вече не яздят бурите. Гласът беше като гръм, който процепваше въздуха. Клетвеното съглашение е нарушено, Дете на Честта.

— Не разбирам! — изкрещя Каладин във вихъра.

Пред него се очерта едно лице — онова, което беше видял и преди, старческото лице, широко колкото небето, и очите, пълни със звезди.

Злото иде. Най-страшният от шестнадесетте. Ти сега ще си тръгнеш.

Нещо задуха срещу Каладин.

— Почакай! — каза той. — Защо има толкова много войни? Трябва ли непрестанно да се бием? — Не беше сигурен защо пита. Въпросите просто излязоха.

Бурята промърмори. Приличаше на потънал в мисли стар баща. Лицето изчезна, пръсна се в капки вода.