Пътят на кралете (том I)

Садеас стоеше прав в червената си Броня и вземаше следващата яка стрела от адютанта. Стреля и запрати дебелата стрела в рамото на звяра с остро пропукване.

Далинар вдигна Заклеващия за поздрав. Садеас отвърна с вдигане на лъка си. Те не бяха приятели и не се харесваха.

Но щяха да защитят краля. Това беше връзката между тях.

— Измъквай се! — викна Далинар на краля, минавайки край него. Елокар се изправи с олюляване и кимна.

Далинар приближи звяра. Трябваше да го отвлича достатъчно дълго, та Елокар да може да се отдалечи. Повечето от стрелите на Садеас не пропускаха, ала чудовището престана да ги забелязва. Инертността му изчезна, ревовете му станаха ядни, диви, бесни. Наистина се разгневи.

Това беше най-опасната част; отстъплението стана невъзможно. Звярът щеше да ги преследва, докато или той ги погубеше, или те него.

Една от клещите се стовари до Храбрец и вдигна късчета скала във въздуха. Далинар се приведе и се постара да опази Меча си. Преряза още един крак. Адолин стори същото от другата страна. Бяха поразени половината крака — седем. Колко остана до рухването на звяра? Както беше нормално за този етап на лова, вече няколко десетки стрели бяха уцелили животното. Трудно беше да се узнае какво би правил човек без това предварително омаломощаване. Освен това, Далинар никога не се беше сблъсквал с толкова едър екземпляр.

Той обърна Храбрец и опита да привлече вниманието на съществото. Надяваше се Елокар да…

— Ти бог ли си! — ревна Елокар.

Далинар изпъшка и се озърна през рамо. Кралят не беше избягал. Крачеше към звяра с ръка, простряна встрани.

— Аз те предизвиквам, създание! — крещеше Елокар. — Искам живота ти! Те ще видят как боговете им падат сразени, ще видят как кралят им лежи мъртъв в краката ми! Предизвиквам те!

Проклет глупак!, помисли Далинар и обърна Храбрец.

Вълшебният меч на Елокар се появи отново в ръцете му и той се втурна към гърдите на чудовището. Приближи и замахна към торса на звяра, откъсвайки парче от хитиновата обвивка — тя можеше да се реже с Вълшебния меч, подобно на човешката коса или нокти. После Елокар заби оръжието си в гърдите на чудовището и затърси сърцето му.

Звярът изрева, потръпна и се отърси от Елокар. Кралят едва удържа Меча си. Звярът се обърна. За нещастие, това движение приближи опашката му към Далинар. Той изруга и зави остро с Храбрец, но опашката дойде твърде бързо. Удари Храбрец и в миг Далинар се затъркаля, Заклеващият се изплъзна от пръстите му и проряза камъка, преди да се превърне в мъгла.

— Татко! — чу се глас отдалеч.

Далинар замаян спря върху камъните. Вдигна глава и видя, че Храбрец с мъка се изправя на крака. Прекрасно беше, че нямаше нищо счупено, макар да кървеше от няколко драскотини и да пазеше единия си крак.