Пътят на кралете (том I)

Валяха стрели, които отскачаха от черупката и ставаха по-смъртоносни за войниците долу, отколкото за чудовището от пропастта. Далинар заслони процепа в шлема си, когато една стрела го удари.

Адолин отстъпи, когато съществото помете и смаза с щипката си група стрелци.

— Ще поема лявата страна — извика Адолин с поприглушен от шлема глас.

Далинар кимна, сви надясно, препусна покрай група зашеметени войници и отново попадна под слънчевите лъчи, когато пропастното чудовище вдигна един от предните си крайници за нов удар. Далинар се стрелна под него, премести Заклеващия в лявата ръка, протегна го настрани и го прекара през един от приличните на дънери крака на съществото.

Острието премина през дебелата хитинова обвивка на крайника почти без да срещне съпротивление. Както винаги, не сряза живата плът, но уби крака също толкова сигурно, колкото ако го беше откъснал от тялото. Грамадният крайник се плъзна и провлачи, безчувствен и непотребен.

Чудовището нададе своя многогласен тръбящ рев. Далинар видя как от другата му страна Адолин преряза още един крак.

Съществото потрепери и се обърна към Далинар. Прерязаните крака се влачеха безжизнено. Чудовището беше длъгнесто и тясно като рак и имаше плоска опашка. Придвижваше се с помощта на четиринадесет крака. Колко от тях трябваше да загуби, за да падне?

Далинар смуши Храбрец и зави да пресрещне Адолин. Синята Броня на младежа блестеше, плащът се вееше подире му. Двамата размениха местата си и заобиколиха отдалеч, за да се насочат към следващите крака.

— Посрещни своя враг, чудовище! — изрева Елокар.

Далинар се обърна. Кралят беше успял да намери коня си и да го овладее. Мъст не беше ришадиец, но беше животно от най-добра шинска порода. Възседналият го Елокар нападна с вдигнат над главата меч.

Е, нямаше как да му се забрани да се бие. Щеше да е добре в Бронята, докато е непрестанно в движение.

— Елокар, краката! — извика Далинар.

Елокар не му обърна внимание и се насочи право към гърдите на звяра. Далинар изруга и заби пети в хълбоците на Храбрец, когато чудовището се извъртя. Елокар зави в последния момент, приведе се и ударът мина над него. Щипката на чудовището удари камъка с тракане. То изрева от яд, че е изпуснало Елокар, и звукът отекна из пропастите.

Кралят обърна към Далинар и бързо профуча край него.

— Разсейвам го, глупак такъв. Продължавай да нападаш!

— Аз съм с ришадиеца! — отвърна Далинар. — Аз ще го разсейвам — по-бърз съм.

Елокар отново го пренебрегна. Далинар въздъхна. Елокар, както беше типично за него, не можеше да се въздържи. Споровете само щяха да загубят още време и да доведат до още жертви, така че Далинар направи каквото му беше казано. Свърна и се приближи отново, подковите на Храбрец чаткаха по камъка. Кралят привлече прякото внимание на чудовището и Далинар съумя да доближи и да прокара Меча през още един крак.

Звярът нададе четиригласен рев и се извърна към Далинар. Но щом направи това, Адолин препусна от другата страна и умело преряза друг крак. Крайникът се провлачи. Стрелите от лъковете продължаваха да валят.