Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Известно време го залъгваха, че кутрето е пратено да го чака в казармата, където ще го дресират и после заедно с Иван ще пазят границата. Или ще станат танкисти. Като Густлик и Шарик от любимия филм за тримата танкисти и кучето.
Един ден Ванко проумя, че никога повече няма да види игривия и мил Цицири.
Също както бате Райко.
Ала сега, сега дори да бе луд по четирикраките и да мрънкаше всяка вечер на майка си за овчарка или коли като Ласи — не, в този момент решително не му беше до кучета.
Той попипваше плахо устните си, на езика още чувстваше вкуса на корекомска дъвка.
Същата нощ, в късната лятна доба, той се промъкна в градината на баба Стана и оттам избра най-малко бодливата, най-голямата и най-дъхава роза. Прегриза стеблото ѝ със зъби. Дори и след това вкусът на вносната дъвка не изчезна.
Беззвучна сянка в тъмното (способността си да вижда в мрака Иван осъзна като нещо изключително чак след пубертета), нечут и невидян, освен от каракачанката в заветния двор, той се озова пред къщата на кака Марианка… Всъщност, оттогава насетне титлата „кака“ изпадна от съзнанието му заедно с умалителната (пренебрежителна!) наставка към името.
„Мариана“ му звучеше достатъчно нежно, за да го лигави.
Прозорецът се оказа височък и Ванко привика кучето. Верният страж изтърпя да му стъпят на гърба и даже въртеше щастливо рунтава опашка. Горкият пес, жегавото лято далеч от планински прохлади го съсипваше, добре че нощта се случи свежа…
Към цветето Иван приложи пръстенче — жълтичко, с червена калинка. Преди време го откри в шумата и прахоляка, трупащи се при бордюрите на тротоара. Добави го към останалите си съкровища, пазени в кутия от обувки. Струваше му се ужасно красиво нещо и сега с радост му намираше достойна употреба.
Известно време вися на прозореца.
Приятелчето му наистина имаше право — леглото на Мариана се намираше точно под прозореца. И сега тя спеше.
Кучето отдолу тихо заскимтя — викаше го да играят. Когато го лизна по петата, Ванко не издържа и от страх, че ще се разхили от гъдел, едва не се пусна обратно в тревата. Успя да се прехвърли през перваза, надвесвайки се над спящото момиче.
Гледа я дълго в нашарения от уличната лампа мрак. Светлината бе пробила гъстите черешови клони и докосваше лицето ѝ. Заслуша се в дишането ѝ.
После остави върху възглавницата розата с надянато на стеблото пръстенче. Докато се навеждаше, той помириса разпиляната коса на девойчето. Не се реши да я докосне.
Навън поигра вяло с кучето и се прибра у дома.
На заранта баба Стана кълнеше крадците на рози.
В продължение на седмица, всяка нощ, той носеше цветя на Мариана, ала стъкмените букетчета вече бяха от полски незабравки, маргаритки, синчец и някакви жълти, чието име не знаеше.
Два дни след розата той забеляза на кутрето на Мариана детинското пръстенче с калинката.
Светът бе станал прекрасно място. Почти…
Късно следобед девойката се появи край училището. За жалост, на Ванко му възложиха куп задачи: да полива градината, а после да помага в докарването от ливадите на сено за баба Стана.
Скоро, поради неизвестна причина, Мариана престана да излиза от къщи. Мярваше се край здравната служба, бледа и някак отнесена. Това предизвика шушукания, но Иван нямаше навик да дава ухо на нещо, което не му е съобщено специално. Оставаше в неведение, макар да виждаше как баща ѝ я кара нанякъде с Волгата — престижното возило, Мерцедесът на социализма.
Темата за болестта на Мариана достигна обаче до острите уши на неговите приятели.
— От какво се е поболяла бе?
Иван напрегнато слушаше и дума не продумваше.
— Ми имало някакви си женски работи такива… Не знам. Може да е шантава като вуйча си. Он нали припадаше с пяна от устата.
— Той не ѝ беше вуйча, ами първи братчед на тейко ѝ, а он пък е рода на мама и не е бил шантав, ами болен от слепсия.
— Слепсия?
— Едно такова, че нищо ти нема и отма вземеш та паднеш. С гърчове.
— Нема що, егати работата… Мре ли се от тая болест?
— Ти па питаш! Он нали умре!
— Дрън-дрън! Не е верно! Он беше от мамината рода и язе знам — блъсна го камион, не е умрел от слепсията!
— Ама то сигур е припаднал и затва…
— Е, значи е смъртоносна…
— Смъртоносно е на баба ти фърчилото!
— Добре де… Начи не е смъртоносна, ако не почнеш да се гърчиш на пъто или докат караш, нали? Не че се мре от нея задължително…
— Ту да те! Гламчо, гламчооо! Чича ѝ го беше ударило нещо у главата у Кремиковци, те тогава той почна̀ да има гърчове.
— Егати! Значи от тва се получавала слепсия?! Ей, само да сте посмели да ме удряте по главата, кога ѝграме на бъз! Оти че ви пцувам!