Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Абе не е слепсия! Аз чух наште си говореха, ама не разбрах… Май некви уроки са направили на кака Марианка…
— Уроки! Грънци! Нема такива работи! Питай бате Наньо, дет чича му е доктор у София, че тва са бабини деветини! Сетих се, бе — казва се „елипепсия“… или нещо такова…
Все така в мълчание, Иван изслуша вещите си другари. Той не можеше да види никаква промяна, освен че според него Мариана се разхубавяваше от час на час. А и защото, когато очите им се срещаха — това ставаше винаги отдалеч, те така и не размениха нито една дума! — тогава тя губеше своя странен, отнесен и болнав вид.
Те говореха. С погледи.
И нощем тя спеше дълбоко, не се събуждаше. Но щом Ванко провисваше на перваза, върху устните ѝ изгряваше вълшебна усмивка.
Той не каза никому за своята си шантава история. Не от срам или притеснение. Подобни сенки в чувствата — сякаш върши нещо недостойно! — изникваха само при опитите му да разсъждава над ставащото. И затова, а може би защото детството не изисква мислене, той не мислеше, а просто плуваше в чувствата си.
Летеше.
И някаква подобна на онази сила, която сломи злобата на добермана, се разрастваше и го носеше нагоре, нагоре и нагоре…
В нощта на осмия ден Иван не успя да засвидетелства симпатията си. Нещо го спря пред вратника на Марианини и той се притаи в клоните на ореха, с чиято помощ преодоляваше дувара. Не чака дълго. Видяното го потресе и обърка, развесели и уплаши.
Първо зърна кучето, което приветствено замаха с опашка, но някак плахо и смутено. Бе вързано на каишка, стискана от ръката на Марианиния татко, чичо Емилиян. Тъкмо видът на едрия мъж накара Иван да онемее и в мислите си.
Бащата на Марияна обикаляше дома си като стражник на пост. Гол! Всъщност, не съвсем — беше с плувки. Голям православен кръст проблесна в лунните лъчи върху гърдите на мъжа. Незнайно защо уличната лампа нея нощ притихнало мъждукаше и осветяваше по-скоро сама себе си. В другата ръка чичо Емилиян държеше нещо, което събуди у Ванко момчешко любопитство, но щом осъзна, че това не е играчка, чувството прерасна във възбуда… недоумение… и накрая страх — за какво му е??!
Таткото на малолетната хубавица държеше… пистолет! Истински.
Луд граничар с куче! Май тези приказки за склепсията-елипепсия не бяха празни дърдорения…
Иван едва изчака мъжът да завие зад ъгъла на пристроената лятна кухня, за да се смъкне от дървото. Щом усети с подметките на сандалите си плочките на тротоара, хукна да бяга.
На следващата вечер не посмя дори да помисли за дома на Мариана. Плашеше го не толкова оръжието, колкото откаченото поведение на възрастния човек.
… Наистина ли откачено…
Нещо вътре в него нашепваше, че всичко е заради посещенията му. Гонеха го. Показваха му, че не го искат… Беше прекалено шантаво, за да го приеме не наужким.
Както и да е, същия следобед Ванко упорито остана с другарчетата си да палят огньове зад гробищата поне един час след залез слънце. Мястото ги вдъхнови да си разказват страшни истории за таласъми и караконджули.
Мариана изчезна на деветия ден. Комшийското момче съобщи, че била заминала с майка си на море. Той използва новината като поредното извинение за несбъднатия замисъл да спечели прословутия бас. Ала необяснима бе тайнствеността, с която девойката отиде на почивка. Сигурно е било изненада и за самата нея, защото не бе успяла да се похвали на приятелките си. Съседчето даде на тайфата още сведения:
— На Слънчев бряг били ошли. Ама казват, че нещо се била поболяла и това за морето е наужким. Некъде по санаториум отишли.
Ванко заскуча. Не му се играеше на фунийки срещу хлапаците от другата махала. Не му се събираха „бронзови“ бръмбарчета в тревата, не му се ловяха нито жаби, нито попови лъжички (той зорко следеше да няма убийства и пленниците после да бъдат амнистирани). Нито дори светулки в стъклен буркан. Не му се палеха боклуци по сметището.
Той не бе претоварван с работа като своите селски другарчета — те пасяха кравите, помагаха в полето, пластяха сено, изриваха тор от кочини и обори, боядисваха огради. Сръчно си ремонтираха велосипедите и майсторяха „лагерници“, които високо се ценяха наред с колищата. Иван нямаше голям вкус към техниката, веднъж видял как се лепи спукана гума, можеше да се справи сам, но много повече го интересуваха други неща — често неразбираеми за останалите деца.
Често неразбираеми за самия него.
В селото имаше голяма дъскорезница. Зад нея стоеше грамаден бункер, от който се сипеше талаш. Хората си го сбираха за постелка на стоката, най-вече за свине. Хлапетата скачаха от бункера в планини меки стърготини. При първия скок винаги беше страшничко. Търкаляха се и премятаха до премала. Понякога възрастните ги пъдеха. Понякога не им обръщаха внимание. Привечер Иван се прибираше с талаш в косата, талаш под дрехите, в гуменките… и с по няколко трески в ръцете, разбира се. Връщаше се у дома хем доволен, хем някак си… недоял. Много обичаше тези развлечения. И… всеки път оставаше разочарован. Защото тупваше в стърготините, вместо да излети нагоре…