Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Радослав бе избутан към тях. Щабът позамлъкна. Дичо внимателно остави птицата на посочената му възглавничка върху плота на маса и понечи да се махне, но висок таласъмо-грамор с побеляла козина, в когото младият мъж разпозна самия генерал, го спря с жест да остане.
Дичо се подпря на алебардата си, косо разглеждайки монквирина. По набръчканите бузи на генерала синееха татуировки.
Появи се запъхтян колобър, забележителен с това, че бе първият видян досега фамор с истински мустаци, а не косъмчета в ъгъла на устните. В движение магьосникът стори небрежен полупоклон към военния съвет и монквирина, отмести с лакът стърчащия пред себе си Радослав, измънквайки под носа си нещо като „добри ми войниче…“, и се надвеси над гарвана.
Призрачно, едва различимо сияние избухна между протегнатите му длани и главата на птицата. Козината на тила на фамора щръкна и заискри. Появи се непознат тънък аромат, който бързо се разсея. Магът убоде гарвана с игла и много внимателно облиза капката кръв, след което затвори очи и замръзна неподвижен. Младши пеон-вестоносец отнесе възглавницата с хвъркатото, като грижливо слагаше в човката му сдъвкани парченца месо.
Кракорък маймун-писар постави пред себе си триножник с набор за печатане и зашумоли с хартии в очакване.
Мустакатият магьосник дълбоко въздъхна, отвори очи и рече на монквирина:
— Господарю, обратнах Сянката своя.
— Каква е вестта?
Колобърът не отвърна веднага. В щабната зала стана още по-тихо.
— Зла — отвърна колобърът.
Писарят, който бе нащрек и с четирите си длани над дръжките на печатчетата, подчерта думите на магьосника с картечно трополене по хартията. Радослав някак незабележимо за себе си превеждаше наум доклада на магьосника:
— Наследницата на борейската Владетелка също е заловена. Последните чисти и честни багили на Земемория прогонени са от Дворцовия остров. Атъланите закани сипят — душите ще отнемат на сестрите-царици. Сивите мъртваци се множат. Който имперски гражданин глас надигне — колят го, а и без друго ловят невинни. По всички земи на Борея атъланите злосторничат. Не се прикриват вече зад покварени от тях князе, багили и старейшини.
Мълчанието в щаба натежа.
— Научи ли слугата ти где затвориха Владетелките?
— Да! — Колобърът посочи към картата. Контурите на един от островите на страната Борея засияха като неонова реклама. — Там!
Картографите се засуетиха и заскърцаха с пера върху пергаменти.
— Моят слуга е сигурен — продължи магът. — Стражата му от соколи загина до крило, за да го опази при нас да пристигне.
— Всички соколари-заклинатели, водили стражата на твоя гарван, здрави ли са?
— Заведохме ги при нуадугу. Всички ще оздравеят тялом и духом.
— Безбавно пак ума да им пречистят! — разпореди се монквиринът. — Атъланите чрез тях може да надникнат-узнаят, което знаем ние! Само тоз гарван ли успя от всички други?
Въпросът бе отправен към друг пеон, който кимна утвърдително. Генералът продума сухо:
— Щом е тъй, нему ще вярваме. Далекогласен колхор веднага да обади злата вест на шарканите… Кога да очакваме техни зертони? — попита встрани.
Отзова се магьосник, застанал с подбелени очи пред кристална топка:
— Облитат безспир Високото небе над нас, господарю. Обаждат, че ще кацнат, щом настъпи време за това.
— Слънцето знае как се свети… — като шепот отвърна генералът. — Белон-пастири! От роя ваш ще искам нови войници, ала не за бой, за далекогласие, каквито ми дадохте за небоплаващите лодки. Досущ предишните, ситни ги искам — за всяка пехан-дургха по два или три! През тях да говоря и да чувам войската си, освен чрез колобру-квирините!
— Роят ще излюпи топла дузина от исканата тялоформа до шейсет ури от този миг, господарю — пропя също като щурец един от инсектоидите. — До стотната ури ще имаш още четвърт от това множество. Повече Малкият рой не ще може-можем. Изтощихме запасите яйца, господарю.
— Приемам колкото можете — кимна генералът.
Щабът се оживяваше, пеоните трескаво захващаха задълженията си. А Радослав стоеше като истукан и ловеше въздух с отворена уста.
Монквиринът внимателно го погледна. Плъзна взор по ордена-пръстен, завързан на войнишкия колан, и каза съчувствено:
— Не-тревогай сърце си, борейски ратнико. Владетелките ще бъдат избавени. Змейовете са го рекли!