Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— А… Ъъъ… Може ли да говоря с някой от шарканите? — заекна Дичо.
Сдържаният монквирин внезапно му се усмихна толкова бащински, че той заподозря дали желанието му не е разтълкувано погрешно.
— Засега не. Ето ти талисман, щом благослов за късмет желаеш. — От широките си одежди генералът извади ясписов медальон и затвори пръстите на Радослав в юмрук върху прохладната каменна фигурка. — Върви да почиваш подир дозора, ратнико Ра-досш-уав — прочете знаците на алебардата монквиринът.
Сетне главнокомандващият свъси тежки вежди и се обърна към съвета си на непознат напевен език.
Жена-върколак с руни на вестови пеон изведе Дичо навън и съвсем по кучешки го лизна по носа:
— Горе чело, земеморецо! — окуражи го тя. — Владетелките ще бъдат живи и здрави. Ще дойде голямо пълнолуние! — закани се вълчицата, озъбвайки се на юг.
— Аха, мерси, маце… — въздъхна ѝ в гръб Радослав — Маце… Дано не ти е прозвучало обидно, щото да ти кажа „кучко“ ще е егати…
Разгледа талисмана в светлината на факлите. Пеон-стражниците пред портата на щабната крепост се спогледаха, когато Дичо тихо възкликна към небето, помръкнало от оранжевите пламъци на фенерите:
— Ех, „другарю“ генерал, трябва ми живо драконче…
— Какво говориш, Расуау? — учуди се патрулният квирин.
— Нищо — измърмори Дичо. — Молитва.
— Ааа… Прощавай, че те прекъснах.
— Карай, не е болка за умиране — премина разсеяно отново на български.
Командирът преглътна любопитството си към непознатата реч.
Патрулът се помъкна вяло към подлагера на своята третина арава. Над щабната твърдина увисна трепкаща мараня. Магическият щит бе подсилен.
► Земя, светът на хората, минало време:
… Иван имаше сложни взаимоотношения с кучетата. Те или му ръмжаха, или се умилкваха. Абсолютно никое псе не го подминаваше равнодушно — било то породисто домашно или от онези с богато генетично наследство — сиреч помияри (това определение той чу след години от един малко по-възрастен свой приятел, който все проклинаше, че се е родил в същия ден като Тодор Живков).
Още живееха в София на квартира — беше се изнизала около половин година, откак напуснаха вилата на загиналите Янелски. Един най-обикновен следобед Ванко се шляеше в градинката между кооперациите. Изневиделица върху него налетя грамаден доберман. Кучето просто се давеше от злоба. Притиснат до грапавата мазилка на блока, Иван се взря в очите на псето. Отчаянието му даде сили. Немалко уплашен, той изпъна шия и стисна зъби срещу ужасните челюсти на звяра. Одомашнен, а значи и в известна степен очовечен дотолкова, че да не изпитва респект пред човешки същества освен стопанина си, доберманът отлепи предни лапи от земята за скок върху детето.
Тъкмо в последвалия безпаметен миг хлапакът забоде поглед в очите на врага си. Сякаш кръстоса шпага с великан… който се оказа гумен и въздухът от него излезе със свистене, не — със скимтене.
Песът побягна. Куцаше и с четирите си лапи, виеше ужасен и старчески тресеше голямата си глава. На помощ изскочи собственикът на кучето.
— Какво направи бе, хулиган такъв!
Естествено, стиснатите пестници бяха приготвени за двуногото калпазанче.
Още наелектризиран от станалото — много дълго време мина, преди да проумее какво се беше случило тогава, — Иван погледна твърдо сърдития чичко.
Погледна.
Мъжът млъкна, заотстъпва и изчезна подир кучешката диря.
За добро или за лошо, но свидетели на случката нямаше. А онова голямо нещище, избухнало в детското телце на Иван и подплашило домашния любимец и господаря му — то отново се смали, спотаи се обратно в гърдите, като бърже се наметна с пелената на забравата. Същата онази завивка, под която се крият всички сънувани през живота сънища… освен някои, хванати за опашката. Но и те оставят в ръцете на достъпната памет само нея — опашката, досущ както го правят гущерите.
… Каракачанското чудовище в двора на кака Марианка спадаше към другата група кучета. То просто изпадна във възторг и два пъти събори Ванко с тежкото си тяло.
— Трай сега, щото няма повече да дойда да си играеме — шепнешком го предупреди момчето.
Кучето послушно отстъпи.
А беше тренирано да не пуска след мръкване никой в двора. И макар че не облайваше минувачите, винаги ги съпровождаше зад оградата. Дебнеше. И досега никому не бе позволявало да му стискат муцуната, за да мълчи.
Всъщност, Иван бе равнодушен към кучета. Откакто загуби своето пале — Цицири. С него ядяха от една паница и спяха заедно в кучешката колибка. Това, разбира се, не бе гледано с добро око от мама Валентина.