Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Винаги щом ги зърнеше, Дичо се питаше кого ли е носел като безформена ларва? Искаше му се някой от тях да го познае. Бе страшно любопитен що за живот живеят страховитите паякомравки.
И наистина ли са от тукашнореалния Марс? Беше повече от вероятно. Изглеждаха прекалено чужди на всички други живи форми на Кашеп, макар по-новите поколения белонци като да бяха съобразили фенотипа си с околните организми. Те гравираха и оцветяваха черупките си според маркировките на Северната армия. Отначало Радослав реши, че просто са боядисани, но при по-близък контакт се усъмни в това. Вероятно белонците управляваха естествените пигменти в хитиновата си „кожа“, ако наистина бе от хитин. Предвид фокусите, които извършваха с телата си, обяснението за органично променената окраска изглеждаше по-вярно и убедително.
Първият път, когато Дичо стана неволен свидетел на белонските модификации, ги взе за наказания. Сетне се запита дали наистина се налага подобни същества да бъдат наказвани. Изобщо знаят ли те понятието „неподчинение“. Него ден в средата на плаца за маршировка инсектоидите отрязаха по чифт крайници на неколцина свои събратя. Осакатените не се съпротивляваха. Те започнаха да ядат собствените си крака, а от сълзящите слуз рани наченаха да растат нови. След няколко ури претърпелите ампутация вече се бяха превърнали в нещо като гигантски скакалци. По този радикален начин, а навярно и чрез други операции, осъществявани в недрата на непристъпните им казарми-термитници, белонските войници се разделиха на множество видове. Сред тях липсваха само крилати модели — кой знае защо, ракопаякомравките не обичаха височините и полетите.
Бяха съвършени бойци. Моделираха самите себе си в оръжия за масово контактно унищожение. Дебели дървени колове, предназначени за учебни мишени на полигоните, се разпадаха на трици и стърготини със светкавична скорост, щипките на кошерните съюзници работеха като моторни резачки. Белонците не се впечатляваха от температурни разлики. Говореше се, че могат да бъдат бодри в продължение на сто ури, на бързина надбягваха породисто мъжко грзу. Пръскаха и някаква страшна киселина, от която надянатите върху плашила стоманени доспехи хлътваха и се скашкваха като восъчни. Освен това произвеждаха паяжина и се изхитряха да я сплитат в движение за щурмови стълби. Тази белонска „тъкан“ намираше широка употреба — от такелаж за летящите гемии до асептични превръзки за ранени кашепци. Обозниците я поръчваха направо с камуфлажна разцветка и крояха от нея одеяла. Скоро и Радослав се сдоби с подобно наметало.
Крехките наглед аристократи-богомолки не се подлагаха на модифициране. Те останаха сред пришълците малцинство, което запази непроменена телесната си форма. Но съвсем не бяха толкова беззащитни, колкото можеше да се съди по деликатните им пипалца и тънки щипки. Освен неотлъчна плътна охрана, разполагаха и със собствени ресурси за самоотбрана — невероятно мълниеносни реакции и изстрелващи се от коремчетата им отровни жила. Такова същество за секунда уби излязъл от подчинение двукрак гущеровиден хищник, и то с една-единствена жилеща стрела. Поразеното животно мигновено се вкочани. Трупът му бе изгорен в светлинна яма, за да не се отровят останалите грабливи зверове, част от биологическото въоръжение на Армията.
… Междувременно стражите се разприказваха с патрулиращите белонци. Радослав се изненада, че и обикновените редови насекомоподобни умеят да говорят. Отново се налагаше ревизия на схващането, че аристократите-мозъци управляват като марионетки низшите воински подвидове. Но че тези създания са свързани помежду си със здрави телепатични нишки, не подлежеше на никакво съмнение. Радослав ги чувстваше, макар и много слабо. Сякаш си предаваха и приемаха сигнали на инакви от кашепските мозъчни честоти.
Дичо се заслуша в беседата. Подсмихна се. Граморите питаха дали белонците харесват храната, доволни ли са от къщите си. Инсектоидите отвръщаха утвърдително.
— Готови сте за Похода?
— Да да да за поход за поход — Радослав едва разпозна отговора им, сякаш издаден от бръмчащи крилца на бръмбар.
— Вие сте добри войници.
— Кашепски войници добри войници.
Размяната на любезности бе прекъсната от въпрос, изскърцан от крехкия предводител на белонската стража:
— Пристигат-кога Децата на Голямото слънце?
Квиринът и патрулните леко се смутиха, а Дичо пристъпи крачка напред с оголени изпод плетената яка на шлема уши.
— Не знаем — призна квиринът-върколак. — Чакаме.