Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Дичо заплува край белите лилии, уж в търсене на някое по-едро цвете. Върна се малко назад. Прикри се сред растенията. Така. Краката стъпиха в тънката тиня на дъното. Сърцето му лумкаше.
Започна да преглежда затварящите се под пръстите му цветни пъпки, кривваше насам-натам, но постепенно доближаваше източника на мигрената си. Отдалечи се, почти искрено привлечен от други, изключително нежни лилии, които розово фосфоресцираха два пръста под водата. Приклекна в плитчината край тях. Изправи се и критично се намръщи към изтегления на повърхността цвят, коронясал дълго хлъзгаво стебло. То еластично се скри под водата. Радослав се сниши в листата на лилиите и подгони изквакало от уплаха нещо. Опита се да го хване… Проклетото жабче скочи не натам, накъдето в крайна сметка му трябваше да отиде… Той обаче тръгна крадешком, все едно го виждаше на друго място…
… и се втурна право към камъшите, за да събори непознатото същество, да осуети възможното му бягство!…
Дъното пропадна под него и Дичо като оръдейно гюле бухна в дълбокото пред самите тръстики. Шумният воден фонтан вдигна от тръстиките ято птици. Но през мощния плясък и крясък той дочу тихо, сребристо чисто кикотене.
Смееше се самодива.
Тя изплува пред носа му, докато той плюеше попадналите в устата му водорасли. Девойката изви гъвкаво мокро тяло. Сякаш светкавица блесна пред мъжките очи — видя съвсем човешки форми, бледа, като че прозирна кожа… Дъхът му секна от клъбцата на стегнатите гърди. Под тях, между изпъкналите ребра, тъмнееха хрилни процепи. Мярна се плоско коремче, съвсем човешки пъп, светъл пух по слабините. Стори му се, че под коленете, отстрани по пищяла до глезените, речната самодива има къси рибешки перки.
Русалката се гмурна гладко по гръб, а под петите ѝ пръсна вода — право в лицето на Радослав.
Засрамен и смутен, той задраска към брега, където тичешком събра вещите си. Заоблича се трескаво, борейки се с лепнещите по тялото му дрехи.
Откъм тръстиките отново екна смях. Но сега някак тъжно.
Приклекнал на едно коляно, Дичо сплиташе ремъците на чизмите и тръскаше мокра глава. От брадата му капеше вода.
Тя се появи — тихо и неусетно — на няколко крачки от него. Той я разпозна.
Беше момичето от единайсета дружина. Нямаше ризница, но бе в същата дълга рокля, която в тоя нощен час изглеждаща гранатово черна. Този път не криеше лицето си.
В някаква моментна игра на въображението, провокирана от здрача, Радослав съзря в чертите ѝ прилика с Верена. Той даже пристъпи към нея… но спря. Не, самодивата нямаше нищо общо с милото му драконче. Може би само големината на очите.
Спомни си, че русалските очи, поне у това момиче, са тъмнозелени.
През рамото ѝ бе преметнат калъф с чудновато извити рамене на самодивски двутетивен лък. В свободно отпуснатата ѝ ръка се поклащаше украсен с мъниста колчан.
Девойката мълчеше. Дори не се усмихваше по присъщия си закачлив и фин начин. Но от нея определено се носеше призивен аромат.
— Съжалявам — рече ѝ Радослав, без да иска на български. — Бях много груб миналата седмица. Аз такова… Много си хубава, обаче… Не, наистина. Направо си мечта, ама… не съвсем моя…
Самодивата наклони глава настрани и продължи да го гледа без звук, без удивление.
— Ми… по-добре е да си тръгвам. Не ми се сърди… Чао.
Той притеснено се оттегли заднешком, полута се, докато намери пътеката, и без повече да се бави, тръгна към Лагера. Чудеше се дали отхвърлената отново русалка няма да му пусне стрела в гърба. По целия път се ослушваше напрегнато. Не успя да се отпусне дори когато пазачът затвори вратичката след него и му пожела „райкови сънища“.
Най-сетне Дичо благополучно се добра до бараката, „до вкъщи“, където се унесе веднага щом легна. Но сънят му бе тревожен и накъсан. Е, все пак спа.
Чак до пладне, когато отрядникът Ндрангнекх го вдигна за следобедни учения на полигона.
► Земя, светът на хората, минало време:
Когато се улови за перваза — невероятно, но сякаш прозорецът бе станал по-нисък! — и започна да се набира нагоре, надуши познат аромат. Не, не този на косите и тялото ѝ — намираше тези ухания за очарователни… Бе нещо друго. Той увисна неподвижно и пое въздух, мъчейки се да разпознае на какво му мирише.
Едва не падна, когато се досети.
Някои твърдят, че перуниката нямала мирис. Иван не вярваше, защото смяташе такива хора за хремави. Той знаеше как миришат всички неща, дори онези, чиито имена и названия все още не бе научил.