Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Те дойдат! — увери го белонецът след кратко мълчание.
— Да, да! — ентусиазираха се в хор кашепските патрулни. — Множество-безчет облачни крепости, ята Небесни дъждовни замъци!… Даже дузина двойки воини — доста е! Или една дургха Оръженосци с буреносни криле, да!…
В настъпилата пауза богомолката раздвижи главица с две очи колкото малки тикви. За няколко неуютни секунди Радослав си помисли, че съществото гледа тъкмо него, но едва ли можеше да го твърди със сигурност. Накъде гледа едно водно конче? Я по-кротко… И все пак тръпки като буболечки полазиха гърба му под ризницата. За да се овладее, смело изтърси:
— Белон прилича ли на Кашеп? Гори, езера, планини?
Аристократът с готовност забръмча:
— Не прилича. Белон два пъти по-непросторен от Кашеп. Тежина на Белон по-лека. Има планини. Няма гори, има трева като гора. Малко вода, пазя-пазим я в пещери. Тук въздух по-гъст.
След късата реч на богомолката зажужа войник-белонец със саблени предни крайници:
— Въздух гъст, размазва взор от очи надалеко. Кашепски квирине, покажи на-небето Топазовата звезда!
Всички останали вирнаха лица нагоре.
— Мммм… — почеса четина върколакът. — Ситла Белон ще е на север от Змейската земя, когато изгрее… Призори ще е.
— Искам-искаме само знае над нас ли сега Домът-гнездо — обясни инсектоидът. — Не виждам-виждаме звезди. Не различавам-различаваме. Наши сестробратя Небомери гледат-гледаме звезди и ги познават-познаваме. Няма-нямаме такива в Малкия дом-рояк тук. Не излюпили.
Двата патрула се смълчаха.
— Как изглежда Янкул във вашия свят? — наруши тишината самодивският воин.
— Голям. Красив. Така е двеста наши дни. После мрак и лед. После Голямо слънце расте и сто дни има второ лято. Кратко, силно горещо. И пак сън — сняг и лед. И отново време за живот под Галещото слънце. Тела умират, аз-ние продължавам-продължаваме към Винаги. Да, Янкул красив. Райкхо — много голям. Янкул живот-за-Дома.
— Когато се върнеш, пак ще го видиш…
— Не. Малък рой излюпен за война тук и умре тук, не излюпен за завръщане — безстрастно отвърна офицерът-богомолка.
Удари в далечината гонг — седма нощна ури — и патрулиращите се сбогуваха. Белонските светулки угаснаха зад завоя. Самодивът, крачещ до Радослав, замислено промърмори:
— Толкова далеч от роден край… Тежко е сърцето в чужда чужбина, без връщане.
С кънтящи между зиданите фортове стъпки, патрулът приближаваше караулната шатра. До ушите на Дичо долетя приглушената гълчава на сменящите се стражници, носът му подуши миризма на топла чорба.
И тогава го стресна грозен крясък на птица, а секунди подир това в скръстените му върху дръжката на алебардата ръце тупна рошава черна топка пера, разшава се и жално изкряска.
Квиринът освети замръзналия на място Радослав. Гарван, или приличащо на гарван крилато създание, раззина човка към фенера и — о, пак чудеса! — изграчи нещо, прозвучало като дума. На крачето си птицата носеше ламаринен пръстен със самосветещи в конвулсия руни — сложен личен монограм и колобърски символ.
Командирът на патрула присви уши, озъби се към мрака и припряно изджавка някакви разпореждания. Часовоите застанаха в кръг около Дичо и хвъркатото, наежиха враждебно към тъмнината копия и алебарди. Квиринът нервно постави юмрук върху дръжката на големия си сърповиден нож — върколаците не признаваха мечове. Един патрулен се втурна към караулната шатра, а самодивът застана с отворена манерка пред Радослав и от дланта си започна да пои птицата.
Чак тогава Дичо осъзна, че гарванът бе поискал вода.
Перата му бяха проскубани, лявото крило висеше. В цялото му сякаш безтегловно телце се чувстваше зверска умора, а полъхът на съзнанието му не приличаше на животинска аура.
С трясък на доспехи и в сгъстен строй откъм караулното пристигнаха редници-барастархи. Те също обкръжиха групата патрулни, заемайки стойки за отбрана навън.
Последва кратка заповед и цялата малка фаланга, с Радослав в центъра ѝ, в тръс се насочи обратно към сърцето на Лагера. Тичаха около четвърт ури, докато накрая спряха пред твърдината, където се разполагаше върховното командване на гарнизона.
Пазачите изпроводиха станалия изведнъж важен Радослав право към залата на монквирина.
В нея миришеше на статично електричество, светеха на гроздове фенери. Магове и заклинатели от свитата на главнокомандващия стояха пред кристални гадателни топки с впоени в тях чудновати черепи. Някъде нещо цъкаше като часовник. Пеон-квирини местеха костени фигурки по огромна, невероятно подробна карта на кашепския Атлантически океан. Няколко същества се намираха в транс и отговаряха на въпросите на писари. Белонски аристократи, всякакви фаморски старейшини, граморски вождове, самодиви с княжески вид, джуджета, върколаци и един гигантопитек седяха на кръгла маса в средата на помещението. Всички те извърнаха погледи към пристигналия войник.