Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Радослав открехна внимателно вратата и се отби до отходната яма навън. Понечи да се върне обратно, но наистина не му се спеше. Вдъхна от нощната свежест и тръгна да се поразходи.
Минавайки край портичката в Периметъра, предназначена за спешно излизане на малки групи, той реши да се изкъпе и поплува.
Пазачът го попита кой е.
— Расуау от дясна ръка дружина, втори отряд. Отивам на реката. Ще се мия.
— Минавай, Расуау. Меч носиш ли?
— Нож. Два.
Извън бараката винаги трябваше да е въоръжен. Часовият се подвоуми и реши, че съратникът знае какво прави. Типичното юнашко доверие на повечето кашепци.
— Добре. Да се върнеш през същата врата!
— Да, добре, зная…
Сред високите тръстики при един завой на реката познаваше езерце с каменисти брегове. В средата му бълбукаха мехури и извираше топла вода.
За петнайсетина минути Дичо бе там и вече се събличаше, потрепервайки от прохладния въздух. Тръстиките шумоляха, сякаш шептяха дочути тайни. Едри звезди се къпеха във вирчето, меко плискаше реката. Източният небосклон начеваше да се налива с плаха засега аленина, сред която рижавееше тънкият сърп на луната Клех Нзе. Километър назад мигаше с фенерените си очи Периметърът, над Лагера висеше слабото зарево на поддържани за осветление огньове.
Радослав остави дрехите си на брега. Бе сам — другите войници мразеха да излизат навън по тъмно, — но и без това не се опасяваше, че някой ще му ги задигне. Повечето раси на Кашеп не си падаха по кражби. Навярно затова толкова лекомислено се отнасяха към паричните жетони. На тържището пред югозападната порта Дичо си „купи“ кошница невиждани екзотични плодове и ленени долни дрехи, като ги плати с няколко български монети, повече по навик, защото можеше и просто да си ги поиска — щяха да му ги дадат. Граморите простодушно си искаха това, което им харесваше. Обща бе традицията охотно да си споделят какво ли не. Спазвайки установените обичаи, той разподари на колегите си в отряда почти всички метални левчета. Остави си само най-потъмнялата десетолевова монета — за спомен. Кой знае след колко земно време щеше да се върне у дома. Може би тогава и парите нямаше вече да са същите. Все пак ката ден престой в Долната земя се заплащаше с две или повече отлитащи денонощия в неговия Свят. Разбира се, ако правилно помнеше какво му бе казвала Верена за различния времеход в двете реалности.
Дичо стъпи с боси крака върху камънаците, покрити с тънка коричка сол. По време на прилив — висоководие — езерцето се сливаше с реката. Това допълнително придаваше на водата лековити и укрепващи свойства. За нуждите на Лагера обозниците я наливаха в бъчви и мехове именно оттук или от подобни вирчета.
Заради възможната поява на водоносци, Радослав остана по гащета и фланелка с дълъг ръкав. Досега беше опазил змейската си кожа от чужди очи. Не искаше случайни усложнения.
Потрепвайки, той влезе в езерото. Раздвижи тъмните му води, люшна воала мъгла. Седна на дъното, водата стигна до шията му и той затвори очи.
Откъм гората глухо се обаждаше кукувицо-кукумявка. Несмело чуруликаха, сякаш преговаряха партитурите си, единични пойни птици. След някоя и друга ури гласовете им съвсем щяха да потиснат тишината, но най-голяма врява щяха да вдигнат на Райко-изгрев.
Дичо блаженстваше. Само да не беше лекото главоболие… Безплътните пръсти на умора притискаха слепоочията. Като се наспи, ще му мине…
… нещо познато имаше в това усещане, в тази разсеяност…
!!!
Ясно. Всичко е ясно!
По начеващите все по-осезаеми бодежи на мигрена над и около слепоочията си, Радослав отсъди, че който и да го дебнеше, не владееше достатъчно професионално своя психощит. Неизвестният съгледвач се престараваше. Сигурно не дооценяваше змейството на преследвания.
Дичо се постара да прикрие, че е усетил присъствие. Продължи нехайно да се плацика, но крадешком стрелкаше поглед във всички посоки. Интуитивно насочи внимание към тръстиките. Къде? Кой? Защо? Не чувстваше непосредствена заплаха, но… Ах, ножовете останаха върху дрехите!…
Опипа дъното за камък. Само мека глина и пясък. Отказа се.
Поизправи се, за да влезе в дълбокото. Заплува. Редуващи се топли и хладки струйки галеха кожата му. Той прекоси езерцето жабешката, гмурна се назад и изплува, пуфтейки шумно. Старателно имитираше безгрижие. Поведението трябва да е естествено!
Докосна млечнобели водни лилии, чиито плоски листа образуваха ивица пред тръстиковите шубраци. Престори се, че разглежда цветовете. Усмихна им се замислено. Протегна се и примижа към луната. Бе достатъчно светло за очите му, за да различава сравнително добре камъшите, където навярно се спотайваше незнайният съгледвач, оградил се с психощит от телепатично помирисване.