Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Тъй завърши — а по-право ще бъде да кажа, че тъй и не завърши този хански съвет. И никой не помисли, че този съвет ще се запомни и с това, че за пръв път на него дойде Аспарух, третият син на хана — не за лов, не за пиршество и не за надпрепускане, а за да чуе и види как предводителите и старейшините на племената и родовете разплитат възлите на съдбите им. И никой не помисли, че на съвета дойде не само Аспарух, чието родословие почваше с Атила, син на вълк, но и Марал, внук на Акага. А не беше ли Марал и храненик на жребеца Булан и кобилата Илдика?
И Марал не обичаше старейшините, както не ги обичаха хилядите конници, пръснати край стадата в степта. И когато Аспарух се видя на съвета седнал между старейшините, усети се чужд на тези хора и се изненада, че се усеща като чужденец, защото всичките ги познаваше. Но сега те бяха променени и той разбра, че всъщност не ги познава.
И наистина — кой беше дал на тези хора властта да съберат пръснатите из степта конници и да ги подредят в тумени, та да пратят тумените на изток или на запад? Тези хора ли бяха преместили междата между племената, те ли бяха разлели различните багри върху степта? И наистина ли те можеха да оплетат в общо въже нишките на човешките съдби, а после да ги прережат с мечовете си?
Тогава Аспарух видя, че и хората от лявата ръка, и хората от дясната ръка гледат към баща му. Затова бавно извърна глава и срещна погледа на Кубрат. А Кубрат гледаше към него и Аспарух сведе очи.
И Аспарух не искаше да повярва, и до сърцевината на съзнанието му не достигаше мисълта, че думите на този човек — който беше негов баща, че решението на този човек щеше да се превърне в тропот на копита, които ще разорат степта, и в сияние на пожари, които ще изпепелят степта.
Тъй Аспарух до края на съвета седя самотен и отчужден сред хората на баща си — и пред баща си, а сърцето му беше затворено, защото се отдели от тях и се отказа да ги разбере, като си призна, че не може да ги разбере. И само чакаше думите на баща си, за да разсеят тази умора, безсилието и двоумението, та да му възвърнат усещането, че това, което иде, ще дойде по коловозите на твърди закони, а не се носи над степта като стадо облаци.
Но Кубрат не проговори.
А като се прибра, Аспарух в просъница прекара вечерта и рано си легна. И в съня си отново се върна на съвета. Не, Аспарух се раздели на двама двойници. И единият седеше на съвета и слушаше хората на Кубрат, а другият се носеше над степта.
И единият Аспарух чу хората на Кубрат да говорят: „един тумен, два тумена…“ — ще рече десет хиляди, двадесет хиляди души, а двойникът на Аспарух видя само един човек, после само една ръка, една шепа, пълна с просо, която хранеше бяла яребица в снежната степ. Но Аспарух видя, че около този единствен човек се носи светъл облак — и разбра, че това е дъхът на трима, на десет души. Дъхът на невидимите хора разтопяваше човека като мъгла. И Аспарух знаеше, че хората обичат човека с пълната шепа. Но шепата се разтвори, а просото изтече между пръстите и яребицата отлетя.
А гласовете на съвета продължаваха да казват: „един тумен, два тумена“. И във всеки тумен имаше десет хиляди такива ръце; и сто хиляди души дишаха около всеки тумен и мислеха за тези ръце, и ги обичаха — докато дъхът на бащите, майките, жените, децата, братята и сестрите потопи и разтопи тумените в бяла мъгла.
И Аспарух се опита да се събуди, но не успя. И отново видя сън. А този път видя, че зад човека с шепата се сгъстява не смразен дъх на живи хора, а се тълпят неясни призраци. И Аспарух разбра, че това бяха сенките на хората, които преди него бяха живели в степта. И тълпата сенки се плъзна край Аспарух и през Аспарух, като че ли идеше сива мъгла, носена от тих вятър. И Аспарух не знаеше накъде отиват призраците, нито кой ги събира и кой ги води. И най-после се събуди.
Дял пети
1.
Слушайте!
Не искам да разказвам. Не искам да говоря. Искам да живея с моите призраци, докато един ден прекрача от мрака на слепотата в мрака на смъртта и вляза в техния кръг — призрак като тях.
Отчаян съм и съм нещастен. И виждам — ох, не бива да изрека виждам, сляп съм, — разбирам, че не мога да разкажа за „малката смърт“ на Кубрат. Помнете, че пиша по принуда. Продължавам да говоря с примирение, като отстъпвам на необходимостта. И трябва да разкажа, но зная, че не мога да предам нито мъката, нито ужаса на човека, който тръгва към смъртта и знае, че път назад няма.