Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
— Какво, по дяволите…? — питам аз и се чудя как е възможно едно тяло да се разпадне изцяло, както това пред мен.
— Не ги гледай в очите! — изкрещява тя, пренебрегвайки смущението ми.
Сещам се за автора на „Те се разхождат сред нас“. Сега разбирам през какво е минал, когато ги е погледнал в очите. Чудя се дали е приветствал смъртта, когато най-накрая му е дошло времето, дали я е приветствал само за да се отърве от картините, които непрестанно са се въртели в главата му. Мога да си представя колко ярки щяха да станат, ако Шест не беше прекратила заклинанието.
Други двама разузнавачи се понасят към нас от края на коридора. Забулени са в облак от тъмнина, сякаш поглъщат всичко около себе си и го превръщат в мрак. Шест стои пред мен с горда осанка, стъпила здраво на земята, с високо вдигната брадичка. Тя е с пет сантиметра по-ниска от мен, но видът й я прави да изглежда с пет сантиметра по-висока. Сара стои зад мен. Двамата могадорианци спират там, където коридорът се пресича с друг, зъбите им са оголени в подигравателна усмивка. Тялото ми е напрегнато, мускулите ми горят от изтощение. Те си поемат въздух дълбоко, стържещо и аз разпознавам звука, който чухме пред вратата — дишането им, не ходенето. Наблюдават ни. В този момент друг звук изпълва коридора и могадорианците насочват вниманието си към него. Една от вратите се разтриса, сякаш някой се опитва да я отвори със сила. Проехтява звук от изстрел, последван от ритник, който отваря вратата на училището. Те изглеждат изненадани и докато се обръщат, за да избягат, в коридора изгърмяват два нови изстрела и двамата разузнавачи отхвърчат назад. Чуваме приближаващите се звуци на два чифта обувки и потракването на кучешки нокти. Шест се напряга до мен, готова за онова, което идва в нашата посока, каквото и да е то. Анри! Видели сме фаровете на неговия пикап да пристигат на територията на училището. Носи двуцевна пушка, която виждам за пръв път в живота си. До него е Бърни Косар, който се затичва към мен. Клякам и го вдигам от земята. Той започва да ме ближе енергично, а аз съм толкова развълнуван, че почти забравям да кажа на Шест кой е човекът с двуцевката.
— Това е Анри — казвам. — Моят сепан.
Анри върви напред нащрек, поглежда в класните стаи, докато ги подминава, а зад него, понесъл Лориенския сандък, върви Марк. Нямам представа защо Анри го е взел със себе си. Анри е добил побъркан вид, такъв, който говори за изтощение, страх и безпокойство. Очаквам най-лошото заради начина, по който излязох от вкъщи, някакво смъмряне, може би шамар през лицето, но вместо това той прехвърля двуцевката в лявата си ръка и ме прегръща с всичка сила. И аз го прегръщам.
— Съжалявам, Анри. Не знаех, че ще стане така.
— Знам, че не знаеше. Просто съм щастлив, че си добре. Давай да се махаме оттук — казва той. — Проклетото училище е заобиколено отвсякъде.
Сара ни отвежда до най-безопасната стая, за която може да се сети, и тя е кухнята по трудово надолу по коридора. Заключваме вратата след себе си. Шест премества три хладилника пред нея, за да не може да влезе никой, докато Анри се втурва към прозорците и спуска щорите. Сара отива право към кухнята, която обикновено използваме, отваря чекмеджето и взема най-големия касапски нож, който намира. Марк я наблюдава и щом вижда какво прави, пуска сандъка на земята и грабва нож и за себе си. Претършува и други чекмеджета, вади чук за месо и го втъква в колана на панталона си.
— Всички ли са добре? — пита Анри.
— Да — казвам.
— Ако не броим камата в ръката ми, да, добре съм — казва Шест.
Включвам слабо светлините си и поглеждам ръката й. Не се шегува. На мястото, където бицепса среща рамото, стърчи малка кама. Затова я чух да изпъшква, преди да убие разузнавача. Метнал е нож по нея. Анри се пресяга и я издърпва. Тя изсумтява.