Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Естествено, щеше да се опита да го разсее като прекарат следобеда в сексуални занимания. Но той просто не бе в подходящото настроение.
„Спокоен съм“ — увери сам себе си Вандайк. Продължаваше да владее положението. Просто бе разочарован.
Тейт Бомон го бе предала. И той го прие навътре. В крайна сметка бе бдял над разцъфването й, както над всяко друго от добре гледаните си цветя. Като добър чичо, бе давал по някой тласък на кариерата й. Винаги анонимно, разбира се. Не бе очаквал да му благодари.
Само да му бъде вярна.
Работата й на „Номад“ щеше да я издигне до върховете на професията. С външния си вид, с ентусиазма и с младостта си тя щеше да остави зад себе си такива уважавани и скромни учени като Хейдън Дийл. А когато застанеше на върха, той щеше да излезе от сянката и да й предложи света.
Щеше да оглави експедициите му. Лабораториите му, фондовете му, най-доброто му оборудване щяха да бъдат на нейно разположение. Заедно щяха да търсят „Проклятието на Анжелик“. Още през онзи ден преди осем години, когато бе стояла пред него на борда на „Триумф“, някакво интуитивно чувство му бе подсказало, че именно тя е връзката му с амулета. С годините постепенно бе осъзнал, че съдбата я е поставила на пътя му — като знак, като символ. И той се бе погрижил тя да си остане там, търпеливо изчаквайки момента на истината.
Заедно с нея щеше да успее. Беше убеден в това.
Но тя го бе предала. Бе напуснала поста си.
Зъбите му изскърцаха и капки гореща пот избиха по кожата му. Бесът замъгли зрението му и го надви, той запрати кристалната чаша над стената към морето и преобърна масата. Порцелановите съдове, сребърните прибори и вкусните плодове се пръснаха със звън на счупено и плясък по плочките на двора.
Разплата, щеше да има разплата! Дезертьорството бе престъпление, изискващо най-строги наказателни мерки. Непростимо престъпление. Ноктите му издълбаха червени бразди по дланите му. Тя щеше да си плати за това, както и за лошия вкус, събрал я отново с враговете му.
„Смятат, че са ме надхитрили“ — помисли си Вандайк и ядно откъсна един кремав хибискус от близкия храст. Толкова по-зле за тях, разбира се. Толкова по-зле за Тейт.
Тя му дължеше лоялност и той щеше да си я получи. Настояваше да я получи. С озъбена усмивка, той смачка нежния цвят. После откъсна още един, и още един, докато от храстчето и красивата му премяна не остана нищо.
Едва си поемаше въздух, главата му се въртеше от изригващия в него вулканичен бяс — и той задърпа съзнанието си обратно, обратно… Когато зрението му най-сетне се проясни, Вандайк видя разпръснатите останки от изискания си обяд, унищожената си собственост. Главата го болеше адски, ръцете му бяха изранени.
Не можеше да си спомни ясно разрушителните си действия, помнеше само черния облак, който го бе погълнал.
За колко време, почуди се той, обхванат от дива паника. Колко време му се губеше?
Отчаяно погледна часовника си, чието злато му намигаше от китката, но не можа да си спомни кога го бе връхлетял пристъпът на ярост.
„Няма значение“ — каза си утешително той. Прислугата нямаше да каже нищо, нямаше да си помисли нищо, освен това, което той им нареди да мислят. Във всеки случай, не той бе виновен за унищожения порцелан и съсипаната храна.
Те бяха причинили унищожението, напомни си той. Ласитърови. Бомонови. Той просто бе реагирал, може би малко прибързано, на силното разочарование. Но умът му отново бе ясен. Както винаги досега. Както винаги щеше да бъде.
Сега, след като се бе успокоил, щеше да размисли, да състави план. Щеше да им даде време. Нямаше да ги притиска. А след това щеше да ги унищожи. Този път щеше да ги унищожи докрай, задето го накараха да загуби достойнството си.
Щеше да контролира положението. Баща му се бе оказал неспособен да контролира майка му. Майка му се бе оказала неспособна да контролира себе си.
Но той се бе научил да използва силата и волята си.
Сега те му се изплъзваха и той се страхуваше от това, както детето се страхува от чудовищата в килера. Чудовища има, спомни си той и трябваше да положи усилие, за да обуздае очите си, които се стрелкаха, търсейки ги в сенките. Чудовищата в тъмното, чудовищата на съмнението. На провала.
Губеше контрол, контрола, който толкова усърдно се бе стремил да развие.
„Проклятието на Анжелик“. Сега знаеше, сега бе сигурен, че отговорът е в амулета. С него той щеше да бъде силен, неустрашим, щеше да притежава безгранична власт. Вярваше, че вещицата е вляла душата си в колието. О, да, сега го вярваше и се почуди как може въобще да се е съмнявал и да е смятал колието само за ценна, силно желана дрънкулка.