Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Матю. — Сега гласът й бе нежен. Неспособна да устои на привличането, тя се приближи, седна до него и постави ръка върху неговата. — Бил си дете. Не можеш да се виниш, че не си имал ясен поглед върху нещата.
Той се взираше в ръцете им. Нейната тясна и бяла, неговата — голяма, загрубяла и покрита с белези. Това май най-добре илюстрираше разликата между тях.
— Не знаех какво си е наумил. Може и да съм усещал, че нещо се готви. Знам само, че не исках да се гмурка с Вандайк онзи ден. Бях ги чул да се карат предната нощ. Помолих го да не се гмурка или поне да ми разреши аз да сляза с него. Той само се засмя. — Матю се отърси от спомена. — Но това не отговаря на въпроса ти. Изглежда, че баща ми е влязъл в каютата на Вандайк и я е претърсил. Намерил е дневника и е преписал интересуващите го страници. Не ще да е било много преди да умре, защото това бе част от спора им. За дневника и амулета.
— Защо ми казваш всичко това, Матю? Защо се връщаш към нещо толкова болезнено, което не може да се промени?
— Понеже знам, че няма да останеш само защото съм ти казал да останеш.
Тя отдръпна ръката си.
— Дърпаш струните на доброто ми сърце значи.
— Просто ти скицирам фона. Учените се нуждаят от него, от факти и теории, нали така? Знам, че не вярваш, че ще намерим „Изабела“. — Погледът му се задържа преценяващо върху нея. — Не си убедена, че някога ще намерим амулета, а дори да го намерим, за теб той не е нищо повече от един интересен и ценен образец на средновековното бижутерско изкуство.
— Добре де, вярно е. Нищо от онова, което чух, не доказва обратното. Разбирам защо ти е необходимо да вярваш, но това не променя фактите.
— Но ние не сме тръгнали на лов за факти, Тейт. — Той отвори кутийката и й подаде изписаните с разкривен, нетърпелив почерк листа. — Не вярвам да си го забравила. А ако е така, може би това ще ти напомни.
„9 октомври 1553
Утре заран ще ме убият. Останала ми е една нощ на този свят и ще я прекарам сама. Отведоха дори милата ми Колет. Тръгна си разплакана, но така е по-добре. Дори и нейните молитви, колкото и да са чисти и безкористни, не могат да ми помогнат сега, а тя щеше да страда напразно, очаквайки зората в тази килия. Приятелството. Вече се научих да живея без него. След смъртта на Етиен преди шест дълги седмици останах без приятел, без любов, без радост и без защита.
Казват, че съм го отровила с една от своите вещерски настойки. Какви глупаци! Болестта му се бе загнездила надълбоко и уменията ми не можеха да я излекуват. Толкова внезапно го връхлетя, толкова яростно, треската, болката… Нито билките, нито молитвите ми можеха да спрат смъртта му. И аз, като негова съпруга, съм осъдена. Аз, която някога лекувах всички болки и страдания в селото, съм набедена за убийца. И вещица. Онези, чиято треска успокоявах, чиито болки облекчавах, се обърнаха срещу мен и сега крещят «Смърт» като диви зверове, които вият срещу луната.
Графът е този, който ги води. Бащата на Етиен, който ме мрази и желае. Дали гледа през прозореца си в замъка как приготвят кладата, предназначена да стане моето смъртно ложе? Сигурна съм, че е там, на прозореца, алчните му очи проблясват, а пръстите му са преплетени в молитва. Аз може и да изгоря утре, но той ще гори до края на вечността. Дребно, но добро отмъщение.
Ако бях отстъпила, ако бях предала любимия дори след смъртта му и бях отишла в леглото на бащата на Етиен, може би щях да запазя живота си. Така ми обеща той. Но по-скоро бих изтърпяла мъченията на християнския му съд, вместо да направя това. Както и стана.
Чувам как се смеят тъмничарите ми. Опиянени са от възбудата, която предвещава утрешния ден. Но не се смеят, когато влизат в килията ми. Очите им са ококорени и изплашени, докато бързат да преплетат пръсти в знака, който пази от лоша магия. Колко са глупави да вярват, че такъв дребен, жалък жест може да възпре истинската сила.
Отрязаха ми косата. Етиен често я наричаше свой ангелски огън и прокарваше пръсти по нея. Тя бе моята гордост, а ето че ме лишиха и от нея. Плътта се топи по костите ми, изцедена от болест, разкъсана от безкрайните мъчения. Тази последна нощ ще ме оставят на спокойствие. И това им е грешката.
Колкото и слабо да е тялото ми сега, сърцето ми набира кураж. Скоро ще се събера с Етиен. А това ми дава утеха. Вече не плача при мисълта, че ще напусна един свят, който е станал жесток, който използва името Божие, за да измъчва, осъжда и убива. Ще се изправя пред пламъците на кладата, и кълна се в душата на Етиен, че не ще призова за милост немилостивите, нито ще се моля на Бога, когото използваха, за да ме унищожат.