Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Не бих те използвала за стръв, Ласитър. — Тя се усмихна и отпи от брендито. — Твърде много уважавам рибите.
Той се засмя и я извади от равновесие като я дръпна приятелски за мократа коса.
— Знаеш ли какво още имаш, Тейт, освен острия ум, безпощадното чувство за вярност и упоритата брадичка?
Тя вдигна нехайно рамене, приближи се до кормилото и се загледа в дъжда.
— Почтеност — промърмори той. — Тя ти е като украшение.
Тейт затвори очи и прогони вълната от чувства. Той все още умееше да се промъква покрай всяка защита и да прелъстява сърцето й.
— Това ти украшение май има за цел да ме поласкае, Матю. — Възвърнала самообладанието си, тя се обърна с лице към него. — Защо?
— Просто отбелязвам онова, което виждам, Тейт. И се чудя дали, като добавка към всичките си други добродетели, си успяла да запазиш и онова топло чувство на любопитство и съпричастие, което те правеше толкова специална.
— Никога не съм била специална за теб.
— Напротив. — Той сви рамене, за да прикрие с нехайство болезнената истина. — Ако не беше така, нямаше да си тръгнеш девствена от Сейнт Кристофър.
Руменината се издигна към страните й като бойни знамена.
— Ах, ти, арогантно самовлюбено копеле!
— Когато фактите говорят, и боговете мълчат — възрази той, доволен, че е отклонил вниманието й от притесненията й относно Вандайк. Остави брендито си, клекна пред шкафчето, вградено под тапицираната седалка на койката, и го отвори. — Стой тук — нареди й спокойно той, когато тя тръгна към вратата. — Това ще ти хареса. Освен това… — Все още клекнал, той й хвърли поглед през рамо. — Освен това нямам намерение да те съблазнявам, повярвай ми. Поне в момента.
Пръстите й се стегнаха около чашата. Жалко, че в нея бяха останали само няколко капки. Твърде недостатъчно, за да направят нужното впечатление, ако ги изсипе на главата му.
— Ласитър, шанса ти да ме съблазниш е точно толкова голям, колкото да си взема скункс за домашен любимец. Освен това не притежаваш нищо, което да искам да видя.
— Само няколко страници от дневника на Анжелик Моноар.
Ръката й застина върху дръжката на вратата.
— Анжелик Моноар? „Проклятието на Анжелик“!
— Оригиналният дневник е у Вандайк. Издири го преди почти двайсет години и даде да го преведат. — Матю извади една метална кутия от шкафчето и се изправи. — Чух го да казва на баща ми, че издирил наследниците на личната прислужница на Анжелик. Повечето от тях живеели в Бретан. Оттам е тръгнала и легендата. Вандайк я чул от баща си. Освен това родът им проявявал и личен интерес, тъй като се предполагало, че имат някаква далечна роднинска връзка със свекъра на Анжелик. Ето защо Вандайк смята, че амулетът му принадлежи по право.
Макар да осъзнаваше, че Тейт се е втренчила в кутията, той седна и я сложи в скута си.
— На Вандайк му харесваше да си мисли, че е потомък на граф, дори и на такъв с лоша репутация, а може и точно това да го е привличало най-много. Според него графът си бил върнал амулета. За тази цел се наложило да убие прислужницата, но тя пък била само една прислужница, нали? Колието все още било у него, когато година по-късно умрял от сифилис.
Тейт навлажни устните си. Беше й неприятно, че се чувства толкова пленена от разказа му.
— Ако си знаел всичко това, защо не ни го каза по-рано?
— Някои неща знаех, други не. Баща ми ги е споделил с Бък, а Бък е запазил повечето в тайна. Както и по-голямата част от документацията на баща ми. Попаднах на тях едва преди няколко години, когато той беше в рехабилитационен център и аз реших да изрина боклуците от караваната. Цялата тази работа го плашеше до смърт. — Матю я наблюдаваше и почукваше с пръст по кутията. — Работата е там, че Вандайк е казал твърде много на баща ми. Арогантността го е направила небрежен. Сигурно е смятал, че е на крачка от откриването на амулета, и е искал да се изфука. Разказал на баща ми как е проследил предаването на амулета в семейството на графа. Няколко от сродниците му умрели млади и от насилствена смърт. Тези, които оцелели, живели в бедност. Амулетът бил продаден и така се сложило началото на странстванията и зловещата му репутация.
— Баща ти как се е добрал до тези копия?
— По дневника, който си е водил, личи, че не е имал доверие на Вандайк. Подозирал е, че се готви да го измами или дори нещо по-лошо, затова решил да направи някои свои проучвания. Тази възможност му се предоставила с началото на зимата, когато трябвало да преустановят гмуркането. Използвал времето да работи сам. Сигурно тогава се е натъкнал на „Изабела“. След това записките му стават неясни. Може би се е страхувал Вандайк да не ги намери. — Старото чувство на неудовлетвореност се върна и стегна сърцето му в обръч. — Почти всичко това е само поредица от хипотези, Тейт. Бях дете и има много неща, които не ми е казал. Всъщност нищо не ми каза, по дяволите! Да разгадая смисъла им е като да се опитам да разгадая самия него. А дори не съм сигурен, че знам какъв е бил той.