Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Колет успя да ми донесе амулета. Те ще го намерят и ще го откраднат, разбира се. Но тази нощ аз ще го нося около врата си — тежката златна верижка, яркия рубин във форма на сълза, полегнал в златното си ложе и гравиран с името на Етиен и с моето, по-дребните рубини и диамантите, вградени в обкова. Кръв и сълзи. Стисвам го в ръка и чувствам Етиен близо до мен, виждам лицето му.
И проклинам съдбата, която ни уби, която ще убие детето, което помръдва в мен и за което знаем само аз и Колет. Дете, което никога не ще опознае живота с неговите радости и скърби.
За Етиен и нашето дете сбирам силата, която може би имам, призовавам стихиите, които може би слушат, освобождавам магията, която може би владея. Нека онези, които ме осъдиха, страдат, както страдахме ние. Нека онези, които вземат от мен всичко, което ценя, никога не познаят щастието. Проклинам онзи, който изтръгне от врата ми този амулет, тази последна земна връзка с моя любим. Отправям молитва към всички сили на Рая и Ада да сторят така, че онзи, който ми отнеме последния дар на Етиен, да познае мъката, болката и трагедията. Онзи, който потърси печалба, ще загуби най-драгоценното, най-милото си. На моите убийци и на онези, които ще ги последват, завещавам поколения на скръб.
Утре ще ме изгорят като вещица. Моля се да са прави и моята сила, също като моята любов, да пребъде.
Анжелик Моноар“За момент Тейт остана безмълвна. Върна листовете на Матю, изправи се и отиде до прозореца. Дъждът бе намалял, всъщност почти бе спрял.
— Била е толкова самотна — промърмори Тейт. — Колко жестоко! Да е затворена в онази килия и да знае, че на следващата сутрин ще умре в ужасни мъки. Да скърби за мъжа, когото е обичала, да не е способна да се зарадва на детето, което носи. Нищо чудно, че се е молила за възмездие.
— Но дали го е получила?
Тейт се обърна и видя, че той се е изправил и е застанал до нея. В очите й блестяха сълзи. Думите, написани толкова отдавна, късаха сърцето й. Но когато Матю вдигна ръка и я постави върху мократа й буза, тя рязко се отдръпна.
— Недей. — Видя как очите му станаха безизразни и направи крачка встрани. — Много отдавна престанах да вярвам в магии, били те бели или черни. Колието очевидно е било жизненоважно за Анжелик, било е връзка с мъжа, когото е обичала. Едно проклятие е съвсем друга работа.
— Странно, бих предположил, че човек, който прекарва времето си в изучаване на стари вещи, би имал по-богато въображение. Никога ли не си взимала в ръцете си нещо, което е стояло погребано с векове и което сякаш изпраща електричество по пръстите ти? Никога ли не си усещала силата?
Усещала я бе. Наистина.
— Исках да кажа — продължи тя, избягвайки директния отговор, — че вече знам как да постъпя. Оставаме заедно и заедно ще го надвием. Ще направим всичко необходимо, за да не попадне амулетът в ръцете на Вандайк.
Матю кимна в знак, че я е разбрал, но жестът му бе твърде небрежен в сравнение с лудия галоп на сърцето му.
— Точно този отговор исках да чуя. Бих предложил да си стиснем ръцете, но ти не обичаш да те докосвам.
— Вярно. — Тя понечи да го заобиколи, но той й препречи пътя. Очите й го стрелнаха студено. — Наистина, Матю, нека не се държим по-нелепо от необходимото.
— Започнем ли да се гмуркаме, ще трябва да се примириш с факта, че ще те докосвам, когато се налага.
— Мога да работя с теб. Просто не стой прекалено близо до мен.
— Така казваше и преди. — Той се дръпна назад и махна с ръка. — Място колкото искаш.
Тя се възползва от случая и тръгна към вратата. На прага смъкна якето от раменете си и го закачи на закачалката.
— Благодаря ти, че ми показа дневника, Матю, и че ми разказа другите неща.
— Нали сме партньори.
Тя го погледна. Странно колко самотен изглеждаше, застанал с гръб към щурвала и морската шир, простираща се до хоризонта.
— Така изглежда. Лека нощ.
(обратно)Сайлъс Вандайк бе изключително разочарован. Докладите, които току-що бе прочел, тотално му съсипаха сутринта. Опита се да върне част от чара на деня като поръча да му сервират обяда в двора, който гледаше към морето.
Мястото определено беше ефектно — вълните се разбиваха с гръм, а музиката на Шопен се възнасяше от тонколоните, умело прикрити сред пищната зеленина на тропическата градина. Той отпи от шампанското и опита салатата от сочни тропически плодове. Знаеше, че настоящата му компаньонка всеки момент ще се завърне от експедицията си по магазините.