Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Извинявай, Лару, обаче аз съм пас. — Със зачервено от срам лице Бък последва Матю на палубата. — Само го насочих.
— Кой ще го насочи, ако забрави основните положения, когато е на десет метра под водата?
— Прав си. Обаче той се справя добре, нали? Ти сам каза, че гмуркането му се удавало.
— Под водата е като истинска риба — ухили се Матю. — Но теорията няма да му се размине.
Вече бе облякъл водолазния си костюм и сега дръпна ципа му нагоре. Хвърли последен поглед на бутилките и уредите, после Бък му помогна да ги сложи на гърба си.
— Слизаме колкото да поразузнаем малко — отбеляза Матю, докато нагласяше колана с тежестите.
— Аха.
Бък знаеше, че се намират точно над мястото, където бяха открили „Маргерит“. Както той, така и Матю гледаха да не говорят за нея или за онова, което бе станало. Бък избегна очите на племенника си, когато той седна на палубата да надене плавниците.
— Тейт иска да направи няколко снимки — каза Матю по липса на нещо по-добро, с което да запълни паузата. Всеки от тях знаеше, че целта им е да огледат отблизо онова, което Вандайк бе оставил след себе си.
— Много хубаво. Винаги я е бивало по снимките. Станала е истинска хубавелка, нали?
— Аха. И недей да даваш още насоки на Лару.
— Няма, даже и да ме моли на колене. — Усмивката му избледня, когато Матю нахлузи маската си. Паниката се надигна от стомаха му и го сграбчи за гърлото. — Матю…
Матю се спря с една ръка върху маската, готов да се превърти назад във водата.
— Какво? — Видя тревогата му и се насили да не й обръща внимание.
— Нищо. — Бък прокара ръка по устата си и преглътна с усилие. Кошмарни видения, изпълнени с акули и кръв, препускаха през главата му. — Успешно гмуркане.
Матю кимна отсечено и се плъзна във водата. Пренебрегна желанието си да се гмурне в дълбокото, да се изгуби сред тишината и усамотението. Прекоси със спокоен кроул разстоянието до „Ново приключение“ и извика:
— Хей, готови ли сте за едно задно кълбо, или не?
— Почти. — Рей, в пълна екипировка, се показа ухилен над парапета. — Тейт проверява фотото си. — Той помаха на Бък. — Как е той?
— Ще се оправи — каза Матю. Нямаше никакво желание да размишлява върху страховете на чичо си. Най-после бяха тук и той нямаше търпение да започнат. — Хайде, Червенушке! Обяд стана.
— Идвам.
Матю я зърна през перилото — тя тъкмо сядаше, за да си сложи плавниците. После Тейт скочи грациозно във водата. Матю се стрелна по петите й, без да изчака Рей, който тъкмо се гмуркаше след тях.
Продължиха към дъното почти рамо до рамо.
Матю не бе предполагал, че спомените ще се завихрят около него като ятата ярки бързопери рибки. Онова лято се върна, неканено и нежелано. Спомни си как бе изглеждала, когато я бе видял за пръв път. Спомни си предпазливия подозрителен поглед, бързото припламване на гнева, негодуванието.
Помнеше и мигновеното привличане, което бе усетил, същото, което бе потиснал или се бе опитал да потисне. Чувството за съревнование, когато започнаха да работят в екип, стремеж, който така и не бе изчезнал напълно дори след като се бяха сработили.
Помнеше и вълнението, което бе изпитал, когато намериха кораба. Всичките онези случки, които бяха отворили сърцето и бяха подхранили надеждите му, както никой и нищо дотогава. Или след това. Помнеше как се бе влюбил, как бяха работили заедно, помнеше откритието и надеждите — всички тези спомени се вихреха в душата му, докато се приближаваха към сянката на потъналия кораб.
Също както разтърсващата болка на ужаса и загубата.
След Вандайк не бе останало почти нищо, освен оголената черупка на галеона. Един поглед му стигаше, за да разбере, че би било напразна загуба на време да спускат смукача и да копаят. Вандайк не би оставил нищо, което има и най-малката стойност. Самият кораб бе унищожен, разкъсан брутално в търсене и на последния дублон.
Тъгата, която изпита, го свари неподготвен. Едно внимателно разработване би могло да запази целостта на „Маргерит“. Вместо това я бяха разкъсали на части и я бяха оставили на червеите.
Когато погледна към Тейт, Матю недвусмислено разбра, че собственото му смътно съжаление за това, което бяха сторили с кораба, е нищо в сравнение с чувствата, които изпитва тя.
Гледката я бе разтърсила. Тейт се взираше в разпилените греди, без да направи опит да овладее скръбта си. Остави я да я залее, докато не усети как се настанява дълбоко в сърцето й.
„Убил я е“ — помисли си тя. Вандайк не се бе задоволил да изнасили „Маргарит“, а я беше унищожил. Вече никой нямаше да я види такава, каквато беше преди, да усети историята й. Заради алчността на един-единствен човек.