Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Като изключим завръщането на Барберин, други промени в Мепеш след смъртта на Изабел не настъпиха. Вече нямахме нужда от Алазаис като камериерка, но нашата хугенотка великанка просто преливаше от добродетели тъй редки, че побратимството реши да я задържи, за да помага както в домакинството, така и на полето, а в случай на нужда и да подсили отбраната, тъй като могъщата девица струваше колкото всеки войник, след като за много кратко време се беше научила да борави с пика и да стреля с аркебуза.
Най-сетне дойде ден, когато за наше най-голямо облекчение глухите удари на чука секнаха и Йона, превит одве и целият в каменен прах, изпълзя от параклиса и помоли баща ми да дойде, за да види надписа и да му каже дали е доволен.
— Майсторска работа, Йона! — одобри Жан дьо Сиорак. — Но защо си го изсякъл толкова дълбок?
— Камъка си го бива, но е прекалено мек и бързо се изтрива.
Баща ми тежко въздъхна:
— Ще рече, направил си каквото можеш, та споменът за Изабел дьо Сиорак да бъде и пребъде на този свят. Но това е невъзможно, драги ми Йона! Подир няколко века толкоз люде ще са стъпвали върху тази плоча, че чудесният ти надпис ще бъде напълно заличен, а от Изабел не ще е останало нищо, дори и едно име.
На това и в такъв скръбен момент Йона тъй и не можа да отговори, но след някое време, в Брьой, рече на Кабюс:
— Да разправя кой каквото ще, Кабюс, но и подир двеста години надписът ми пак ще си личи! И оня, който го прочете, па макар и нищичко да не знае за Изабел дьо Сиорак, навярно ще си рече: „Трийсет и една години! Колко млада се е споминала, клетата!“ Пък и жално може да му стане. И тогава ще знам, че трудът ми не е отишъл на вятъра и ще бъда доволен.
— А ти къде ще бъдеш по туй време? — полюбопитства Кабюс.
— Където и да бъда, ще съм доволен!
Едва Изабел бе легнала в гроба и баща ми, който през цялото време, докато тя бе боледувала, не беше напускал стаята и, най-сетне излезе навън, примигвайки срещу слънцето с подпухналите си зачервени очи, облечен от глава до пети в черно — траур, който нямаше да свали до края на дните си. Той начаса жадно се хвърли на работа, а работа безспорно имаше колкото щеш.
Побратимството, както вече споменах, се беше захванало да удвои оградата от кестенови колци, която опасваше водоема, с недостъпна за обсадна стълба стена, увенчана с обходна стражева пътека и бойници. Краищата на тази втора, вита по формата си стена, трябваше да се свържат с едно вече завършено портално укрепление, имащо вид на тумбеста и неугледна четвъртита кула на два етажа, първият, от които носеше две издадени бойни площадки, защитаващи двукрилата порта. Тя от своя страна затваряше сводестия проход, прокаран под кулата. Ако нападателите все пак успееха да я вдигнат във въздуха, в другия край на прохода те щяха да се натъкнат на желязна решетка, която биха могли, разбира се, да изкъртят или извият, но не и без да се изложат в превърналия се изведнъж в капан тунел на огъня от разположените на лакът разстояние една от друга бойници, иззидани в стената и от двете страни, както и на камъните, сипещи се върху главите им от специално предвидените за това отвори с капаци.
Колкото до вълчите ями, пръснати досега в градището около водоема — това безспорно криеше опасност за всяка крава или вол, който кривнеше встрани от пътя, — този път те бяха разположени в опасващата замъка ивица земя, затворена между кестеновия стобор и новата крепостна стена, тъй че речеше ли някой да я прескочи, неминуемо щеше да пропадне в някоя от тях и да се пребие до смърт.
Благодарение на Алазаис наехме и нашия нощен пазач, Ескоргол, който се оказа всъщност неин братовчед. Той й приличаше по размери, но силно се различаваше от нея както с веселия си нрав и песните, така и с една необикновена дарба: бивайки почти сляп от най-ранна възраст, на трийсет години той внезапно бе прогледнал, при това без вмешателството нито на бръснар, нито на лекар — чудо, което според думите му го било дарило с веселие и щяло да го опази весел до края на дните му, щото проживее ли човек цели трийсет години на дъното на кладенец, не може да не бъде щастлив, когато види белия свят.