Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Що се отнася до опазването в тайна на случилото се, Жан дьо Сиорак бе толкова предпазлив, че отвори дума за него пред Жан дьо Совтер едва след като Машата отдавна бе напуснал замъка.
— Ах, Жан, оказва се, че си крил нещо от мен! — укори го Совтер.
— Налагаше се. Опасявах се да не избухнеш.
— Добре де, а сега, след като Машата вече го няма, ще прогониш ли Малигувица?
— Не, дума й дадох! Инак тозчас би зинала така да се хвали и злослови под път и над път, че селата ще прогърми! Не, братко, по-разумно ще е тихомълком да затворим очи за провинението й и да я задържим тук. Пък и освен това — додаде той с усмивка — ничии гозби в цял Перигор не могат да се сравнят с нейните!
Не Монлюк, а господин Дьо Сен Жение, кралски губернатор на Перигор, бе онзи, който възвърна надмощието на католическата църква в Монтиняк. На 14 август войските му, подсилени с артилерия, обсадиха Арно дьо Борд. Три дни по-късно той се предаде заедно със сподвижниците си, и на 11 септември, след един набързо претупан процес, на главния площад на Монтиняк бяха обесени шестнайсетима от тях, между които и злочестият Батифол, чийто край Кулондр Желязната ръка тъй злокобно бе предрекъл две седмици назад. Колкото до Арно дьо Борд, той бе екзекутиран едва на 18 октомври, като тъй и никога не се разбра причината за тази жестока отсрочка.
Успокоил се за бъдещето си, Машата ни бе напуснал от две седмици вече, когато веднъж привечер някой си господин Дьо Л. (така е назован той в Мисловника на побратимството) се появи под стените на Мепеш, придружен от малобройна охрана. И макар по онова време правилата за сигурност в Мепеш да бяха извънредно строги, двамината Жановци, които очевидно го очакваха, пропуснаха безпрепятствено в замъка и него, и войниците му. На последните обаче — тях ний нахранихме и напоихме до насита — им бе забранено да влизат в допир с людете ни и бяха настанени в хамбара, където бе изпратена едничка Алазаис, за да им прислугва.
Господин Дьо Л. също засити глада си, но не в голямата зала, а в библиотеката и ведно с побратимите; обслужван от Франсоа, Самсон и мен самия, и тримата силно заинтригувани от обкръжаващата особата му тайнственост, а и до немай-къде горди, че баща ми ни покани да останем при тях след вечеря. Тогава Франсоа беше на петнайсет години, а Самсон и аз карахме дванайсетата, та баща ми несъмнено бе преценил, че щом сме достатъчно големи, за да участваме в отбраната на Мепеш (всеки божи ден нашите войници ни обучаваха да боравим с шпага, аркебуза и пика), то можем да присъстваме, па макар и все още неми като риби, на съвещанието, на което се решаваха съдбините на баронията.
Господин Дьо Л., когото разглеждах с най-голямо любопитство, доста ме озадачи. Той имаше много по-широка плисирана яка, по-разкошен жакет и далеч по-малко строго лице от хугенотите, които обикновено посрещахме в Мепеш. Освен това не говореше като нас на окситански, а на френски — език безспорно напълно разбираем за мен, но за сметка на това се изразяваше с нечуван досега акцент, за който по-късно узнах, че бил парижкият. Лишеното му от всякаква окосменост лице приличаше досущ на обло речно камъче, излъскало се от потриването му о безброй подобни камъчета в кралския двор, жестовете му бяха изискани, а обноските — изтънчени, и макар отначало писукащият му изговор да ме дразнеше, много скоро бях принуден да призная, че господин Дьо Л., който междувременно продължаваше да се прехласва в благопожелания и комплименти и да го усуква с десет думи там, където и една би стигнала, бе наистина съвършен благородник. Въпреки несгодите, обичайни за пътуването с кон, дългата му коса беше не само много чиста, но и чудесно накъдрена, а ръкавиците му, които той не свали през цялото време, ме докараха до истински възторг, бивайки от толкоз фина и мека кожа, каквато нивга досега не бях виждал в Сарладе.
— Господа — подхвана господин Дьо Л. след доста проточилия се пролог от любезности, — чували сте името ми, известно ви е кому служа и знаете кой ме изпраща!
Стори ми се доволен и предоволен от туй си встъпление, което вероятно беше повтарял неведнъж, тъй като го изрече на един дъх и с голяма лекота, докато в същото време прие горделиво-скромен вид, сякаш сам споделяше, макар и недостоен, блясъка на величията, които представляваше.