Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Баща ми стана и направи няколко крачки с ръце на гърба и с изписано на лицето крайно смущение, докато не само Совтер, но и ние, синовете му, го наблюдавахме с растящо безпокойство. Защото до един се опасявахме, че не ще съумее да се възпротиви на този тъй настоятелен призив и вече го виждахме на кон и в пълно бойно снаряжение да напуска Мепеш, за да се присъедини към Конде и Колини в една съмнителна и противозаконна според разбиранията му война.
— Господине — рече най-сетне Жан дьо Сиорак със сравнително спокоен глас, сядайки отново на мястото си, — ако ви кажа не, ще се почувствам безкрайно нещастен, тъй като ще остана с усещането, че се отричам от нашата кауза не само тялом, но и духом. Ще бъда обаче също толкова нещастен и ако се съглася, защото това означава, че ще се вдигна с оръжие срещу моя народ и крал. И при все това — добави той глухо, — аз се спрях на първото решение! Няма да се присъединя към принц Дьо Конде. Не, господине, моля ви, не казвайте нищо! Всичко, което бихте могли да ми кажете сега, аз вече стократно си го повторих.
Безкрайно облекчен, аз погледнах Самсон и макар Франсоа, неподвижен досущ като икона, дори да не обърна глава, стори ми се, че и той въздъхна. Колкото до господин Дьо Л., то той и не настоя повече, но за сметка на това произнесе доста длъжка реч, с която молеше домакините си да окажат парична помощ за издръжка на войската, набирана От Дьо Дюра в Гурдон. Двамината побратими се оттеглиха за няколко минути в една малка стаичка, разположена в съседство с библиотеката, където обсъдиха на четири очи молбата му и се върнаха оттам с хиляда екю — наистина огромна жертва в очите на всеки, който ги познаваше. Господин Дьо Л. преброи екютата така, сякаш имаше пред себе си мизерни грошове и без при това да изглежда ни най-малко впечатлен. Приключил броенето, той написа една многословна по съдържание и очарователна на вид разписка от името на принц Дьо Конде, след което помоли да вдигнат на крак охраната му и подир хиляди нови комплименти си замина.
През следващите няколко дни баща ми съвсем изгуби обичайната си жизненост, разкъсван от верността си към протестантството, от една страна, и своята преданост към краля и „народа“ си, както казваше той, от друга. Много по-късно узнах, че и самият Конде, а за Колини да не говорим, бяха минали през същите терзания. Те ги превъзмогнаха по друг начин и аз, разбира се, не ги осъждам. Онова, което накара баща ми да вземе противно на тяхното становище, бе изоставянето на Кале, но това решение отвори в душата му рана, която дълго време не зарасна. Няколко години по-късно чух Жан дьо Совтер да твърди, че независимо от това чия страна ще вземе човек в спор, поставящ противоположни изисквания към чувството му за дълг, „той никога подир това няма да се отърве от усещането, че е сгрешил“.
Седмица след мимолетната визита на господин Дьо Л. в Мепеш майка ми доби мъртвородено и почти веднага бе повалена от мъчителна и неотслабваща треска. Баща ми не се отделяше от леглото й и нощуваше в малкото преддверие, приютявало преди време Машата, като се разпореди да му носят храната в стаята на майка ми. Макар вече да не се появяваше в голямата зала, аз разбирах, че състоянието на майка ми все повече и повече се влошава по печалното длъгнесто лице на Алазаис, когато слизаше в кухнята, за да вземе храна за баща ми и топло мляко за болната.
Това продължаваше вече седмица, когато баща ми ме повика в малкото преддверие, превърнало се сега в негова стая. Намерих го седнал, облакътен на една малка масичка и захлупил лице в шепите си. Дори не помръдна при влизането ми и аз, обезпокоен от тъй необичайната за този инак толкова жизнен и деен човек неподвижност, застанах отпреде му, едва осмелявайки се да дишам, докато в същото време сърцето ми преливаше от жалост, че го виждам толкоз променен. Още по-лошо стана, когато той, усетил присъствието ми, откри лицето си и видях как по брадясалите му страни една по една се стичат сълзи. Не повярвах на очите си и продължих да стоя вцепенен, глупаво зяпнал насреща му и с треперещи крака, дордето усещах как в гърдите ми нахлува ужасна пустота, а главата ми сякаш се опразва — толкова осезаемо ми се стори сгромолясването и разпадането в прах на сигурния свят, в който бях живял дотогава, когато видях моят кумир да плаче.