Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— Пиер — промълви най-сетне баща ми със слаб, безизразен глас, — майка ви умира и желае да ви види. Няма да вляза с вас в стаята, тя поиска да бъдете сам.
Той се надигна и когато се изправи, приличаше толкова малко на предишния Жан дьо Сиорак и по външност, и по държане, като при това ми се стори внезапно толкоз грохнал, сгърбен и състарен, че и още по-лошо — разпасан (той, който винаги бе толкова спретнат и чист), че видът му ме потресе почти толкова, колкото и вестта, която току-що ми беше съобщил. Сетне, без да помръдне дори, сякаш всяко движение бе станало непосилно за него, той ми посочи вратата, водеща към стаята на майка ми, и аз минах покрай него бледен, цял обливайки се в пот, с наведени очи — толкова много се срамувах и едновременно се плашех от неговата безпомощност — и влязох.
Душевната сила на майка ми ми вдъхна малко успокоение, макар че дори и моите детски очи съзряха отпечатъка на смъртта върху лицето й, от което се виждаше само една вдълбала се очна кухина, една хлътнала буза и едно блуждаещо, трескаво око. Но въпреки това тя бе гримирана със своите ярки багрила, с извънредно грижливо накъдрена коса и с все тъй открито, надменно чело.
— Седнете, Пиер — прошепна майка ми задъхано, но много ясно и отчетливо. — Останаха ми малко сили, време също! Главата ми се мае и все едно се нося в облак някакъв.
Отпуснах се на една малка табуретка, на която, предполагам, часове наред от седмица насам бе седял баща ми, отчаян и без да откъсва поглед от нея.
— Пиер — промълви Изабел, — когато срещнах Жан дьо Сиорак, аз носех на шията си един медальон с лика на Девата. Сега бих искала да го приемете и да го носите до края на живота си от обич към мен!
Онемях, толкова невероятна ми се стори молбата, която дръзваше да ми отправи.
— Пиер! Пиер! — възкликна тя с трескаво нетърпение и се надигна в леглото си. — Нямам много време! Не се бавете с отговора си! Приемате ли?
— Приемам — отвърнах, — но не е ли редно по-скоро на големия ми брат да завещаете тоз дар?
— Не — прошепна тя и като се отпусна на възглавницата, затвори очи. — Франсоа е безхарактерен и никога не би го носил.
Видях я да протяга свитата си в юмрук лява ръка към мен, поех я, разтворих пръстите и зърнах медальона ведно с верижката.
— Сложете го! — настоя майка ми, отваряйки очи. Разкопчах жакета си и се подчиних с усещането, че извършвам спрямо баща ми толкова низко предателство, че отсега нататък нивга вече не бих се осмелил да погледна собствената си душа открито.
Изабел премига с клетите си, тъй хлътнали, трескави и вече гаснещи очи, и с чезнещ глас прошепна:
— Не го виждам. Наистина ли го окачихте на шията си?
— Да, окачих го.
— Ще ли го носите, както ви помолих?
— Да.
Тогава тя стори немощен, но все още властен жест с ръка, за да ме отпрати и аз вече се обръщах, когато внезапно я видях да ме поглежда и да ми отправя усмивка не на майка, а на жена, която засия на угасващото й лице и озари един незабравим миг, докато ми прошепваше с необикновено тих и тъничък гласец, сякаш ми говореше вече от оня свят:
— Сбогом, Жан!
Глава осма
Погребахме Изабел там, където сама бе пожелала — под иконостаса в малкия параклис на Мепеш. Върху надгробната плоча от местния златистожълт камък, която покриваше ковчега й, Йона се залови да изсече следните, продиктувани му от баща ми думи:
Йона искаше надписът му да устои на времето и в продължение на цели две седмици, където и да се намираше човек в Мепеш и речеше ли да се ослуша, неминуемо чуваше да кънтят тягостните удари на чука по длетото му.
Баща ми реши да не променя нищо в параклиса и да го остави такъв, какъвто беше и по времето, когато Изабел ходеше там на богослужение. И тъй запази непокътнати както кръста му, така и иконите, украсата и статуята от багрено дърво на Девата. Нареди само да сложат брава на портата, сетне превъртя два пъти ключа и го скъта нейде в стаята си. А колкото до нашата, протестантската служба, нея баща ми продължи да отслужва, както и преди в голямата зала.
Смъртта на майка ми пробуди у мен известни угризения: струваше ми се, че би трябвало да бъда далеч по-опечален, още повече, след като вече знаех, че съм бил любимият й син. Но във високомерието си Изабел благоволяваше толкова рядко да общува с децата си и макар и силно, но ги обичаше някак тъй отдалеч, че нивга не я бях усетил да прояви достатъчно топлота към мен, за да й се доверя.
Продължавах и най-добросъвестно да нося на гърдите си нейния еретически медальон, скрит под дрехата ми, но го правех единствено от вярност към дадената клетва. Разкъсваща гърдите ми болка несъмнено бих почувствал само ако завинаги загубех Барберин, но тя беше отново сред нас и отново обсипваше децата с ласкавите си погледи, с нежните си милувки и ни обайваше със сладкия цвъртеж на галените имена, които ни даваше всяка вечер, преди да духне светилника. Сега тя бавеше в ласкавите си обятия друго бебе, също момченце, на име Жаку, което баща ми се бе заклел да отгледа и възпита, тъй като тя го бе заченала нарочно, за да кърми детето на Изабел. Освен Жаку за полата й продължаваше да се държи Анет, вече доста поотраснал, но когото тя според местните обичаи все още кърмеше.