Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Малко от това, малко от онова. Но нищо за празничната рокля на Маргрета. И ще си мълча, че убийците са двама.
Глава 21
Вторник, 1 февруари 1966 г.
Зданието, в което се помещаваше общината на Холоуман беше известно с акустиката си и след като преди десет години хората на кмета бяха преместени в сградата на областната администрация, на общинското здание не му остана нищо друго, освен да изпълнява функцията, с която се справяше най-добре — да бъде домакин на най-великите световни виртуози и симфонични оркестри.
Зад голямата зала имаше репетиционна, в която освен репетиции се правеха и записи. Наредените в безразборен полукръг празни стойки за ноти говореха, че музиката само временно е спряла, но не напомняха за убийство. Джон Силвестри се настани на диригентското място, облечен в официалната си униформа. Беше си закачил медала от Конгреса. Той, заедно с лентата през гърдите му, казваха, че не е обикновен човек.
Дойдоха около петдесет журналисти, повечето от вестници и списания, един екип от местната телевизия на Холоуман и един репортер от радио WHMN. Най-големите национални вестници изпратиха кореспонденти. Макар че имаше огромен интерес от пресата към Чудовището от Кънетикът, всеки по-умен редактор знаеше, че това полицейско мероприятие няма да произведе новини. Щеше да послужи единствено за повод да се напишат убийствени коментари за некомпетентността на полицията.
Но Силвестри много хладнокръвно се справяше с такива публични събития, особено когато се налагаше да се прави на глупак. „Никой друг не може да се прави така изискано и с такова удоволствие на глупак“ — мислеше си Кармайн, докато го слушаше.
— Въпреки ужасните студове, полицаи от различни участъци на щата държаха под двайсет и четири часово наблюдение деветдесет и шест заподозрени от миналия четвъртък до деня, в който беше отвлечена Фейт Хоури. Трийсет и двама от тях живеят в или около Холоуман. Никой от тях не може да бъде обвинен, което значи, че все още не знаем самоличността на човека, когото вие наричате Чудовището от Кънетикът. Ние обаче вече му викаме Призрака.
— Добро прозвище — каза криминалният репортер на „Холоуман Поуст“. — Имате ли доказателства да обвините някого? Поне един?
— Току-що отговорих на този въпрос, госпожо Лонгфорд.
— Убиецът или Призрака, това ми харесва, сигурно има специално място, в което държи жертвите си. Не е ли време да започнете да го търсите по-сериозно? Като например да претърсвате сгради?
— Не можем да правим обиски в обитаеми сгради без съдебна заповед, госпожо, и вие го знаете много добре. Даже нещо повече, вие ще сте първите, които ще скочите, ако го направим.
— При нормални обстоятелства — да. Но това е различно.
— Колко различно? Заради ужасния характер на престъпленията? Като човек съм съгласен, но като служител на закона — не мога да го приема. Полицията е блюстител на закона, но в демократично общество като нашето, тя е ограничена от същия този закон, на който служи. Американските граждани имат конституционни права, които ние, полицаите, сме длъжни да уважаваме. Неоснователно подозрение не ни дава правото да се втурваме в нечий дом и да търсим улики, които не сме успели да намерим преди това. Първо идва уликата. Трябва представим улики на съда, за да получим съдебно разрешение да правим обиск. Дори да се обясняваме с часове, няма да убедим никой съдия да ни издаде заповед, ако не представим конкретни факти. А ние нямаме конкретни факти, госпожо Лонгфорд.
Останалите журналисти бяха доволни, че госпожа Даян Лонгфорд им вършеше черната работа. И без това нищо нямаше да излезе от въпросите й, а те вече помирисваха кафето и пресните понички в дъното на залата.
— Защо нямате конкретни факти, господин комисар? Не ми го побира ума как, след като толкова опитни полицаи са разследвали тези убийства, от началото на миналия октомври досега не са успели да открият конкретни факти! Или пък искате да кажете, че убиецът е истински призрак?
Язвителната ирония не действаше на Силвестри, както не му действаха агресията и чарът. Той продължи, без да й обръща внимание.
— Не е истински призрак, госпожо. Той е много по-опасен и смъртоносен. Представете си го като много силна хищна котка в разцвета на силите си — да кажем, леопард. Лежи си спокойно скрит на дърво в края на джунглата и гледа как стадо антилопи кротко си пасат трева и все повече се приближават до гората и дървото му. За птичката на това дърво всички антилопи изглеждат еднакви. Но за леопарда те са различни и той се прицелва точно в една. За него тя е по-вкусна и сочна от другите. О, той е много търпелив! Друга антилопа минава под него, но хищникът не помръдва. Тя нито го вижда, нито го помирисва. Тогава неговата антилопа минава под дървото. Ударът му е толкова бърз, че още преди другите антилопи да побягнат, той е вече се е качил на дървото с плячката, която е със счупен врат и краката й висят безпомощно.