Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Как по дяволите е успяла да му се измъкне? — попита Кори.
— Излязла на балкона, изкачила се два етажа по-нагоре и след това преминала през дванайсет тераси до моята. Събудих се от блъскането й по вратата ми.
— Значи е премръзнала в това време — метал, парапети, вятър.
— Не и тя! — каза Кармайн с нотка гордост в гласа. — Сложила си е ръкавици и е имала чорапи на краката.
— Ама че жена! — отбеляза Ейб почтително.
— Трябва да се върна при нея. Вие задействайте нещата, момчета. Претърсете всичко от мазетата до тавана. Но той си е тръгнал.
Намери Дездемона все още увита в юргана му, който той разгърна.
— По-добре ли си?
— Имам чувството, че раменните ми стави са разместени, но иначе, Кармайн, успях да му избягам! Бил е вътре, нали? Не съм си го въобразила?
— Бил е вътре, но отдавна си е тръгнал. Прерязал е резето с нещо като пила с диамантено острие — тънка, фина, реже всичко, ако се използва от професионалист. Така че вече знаем, че е експерт. Не се е опитвал да го направи прекалено бързо, защото така е можел да счупи пилата. Копеле! Изплю се на мерките ни за сигурност. — Кармайн коленичи, за да свали подгизналите й чорапи и да прегледа кожата на краката й. — Тук всичко е наред. Дай да видя ръцете. — И на тях им нямаше нищо. — Невероятна жена си, Дездемона.
Вече напълно стоплена, тя засия.
— Много мил комплимент, Кармайн. — После потрепери. — Изпитах истински ужас! Видях сянката му, когато отваряше входната врата, и знаех, че идва да ме убие. Но защо? Защо мен?
— Може би за да отмъсти на мен. На полицията. Да докаже, че когато реши да направи нещо, никой и нищо не може да го спре. Бедата е, че ние сме свикнали с обикновени убийци, които нито са умни, нито имат търпението да опитат нещо такова като да прережат петсантиметрово резе. Независимо от диаманта, това му е отнело няколко часа.
Изведнъж той се пресегна към нея, придърпа я към себе си и трескаво я прегърна.
— Дездемона, Дездемона, за малко да те загубя! Трябвало е да се спасяваш сама, докато аз съм хъркал! О, боже, щях да умра, ако те бях загубил! — въздъхна и притисна главата й към рамото си, а устните й намериха шията му.
— Няма да ме загубиш, Кармайн — промълви тя. — Бях ужасена, така е, но и за миг не си помислих да отида някъде другаде, а не при теб. Знаех, че при теб ще съм в безопасност.
— Обичам те.
— И аз те обичам. Но ще се чувствам в още по-голяма безопасност, ако ме вземеш в леглото си. Някои части от тялото ми не са стопляни с години.
Четвърта част
Февруари и март
1966 г.
Глава 22
Понеделник, 14 февруари 1966 г.
Към средата на февруари започна затопляне. В петък заваля безмилостен дъжд, който не спря до неделя вечерта. Всички ниски части на Кънетикът бяха под замръзнала вода, която напразно се опитваше да се оттече или изпари. Къщата на семейство Финч беше отрязана от шосе 133 точно по начина, който Морис Финч описа на Кармайн. Поточето на Рут Кинетон така преля, че й се налагаше да простира с гумени ботуши. А една сутрин доктор Понсонби дойде на работа в „Хъг“ и се оплака, че Бинарната му е наводнена.
Затормозен от размерите на потопа и измъчван от схванат мускул на крака, в понеделник призори Адисън Форбс реши да направи малък крос около Ийст Холоуман и после надолу до брега и кея. Там беше построил навес за четириметровата яхта, която притежаваше, макар че рядко беше в такова разположение на духа, че да се понесе с нея на спокойно плаване край пристанището на Холоуман. През последните няколко години безметежното прекарване на свободното време се бе превърнало в грях за Адисън Форбс.
Полицейска кола бе паркирана подозрително близо до стръмната алея на Форбс. Хората вътре му махнаха одобрително, като мина покрай тях, твърдо решен да завърши кроса си докрай. По тялото му се стичаше пот, когато се спусна по покрития с храсти хълм, който слизаше от шосето. Тридневният дъжд стопи замръзналия сняг и предизвика наводнения из целия щат. Почвата под маратонките на Форбс беше подгизнала и хлъзгава. Преди години той засади форзиции на долния край на склона. Колко красиво ставаше, когато тези предвестници на пролетта разтворят жълтите си цветове!
Но през февруари от живия плет от форзиции оставаха само твърди кафяви клони. Затова, когато забеляза зад тях лилаво петно, Форбс се спря. След част от секундата видя ръцете и краката, които се подаваха от това лилаво петно и сърцето, което веднъж вече го беше предало, започна да тупка силно, а пулсът му отекна с грохот в ушите. Хвана се за гърдите, отвори пресъхналата си уста, за да извика, но не можа. О, мили боже, от този шок щеше да получи още един инфаркт, нямаше начин това да не предизвика сърдечен пристъп! Сграбчи облегалката на пейката, която Робин бе оставила там за „припичане на слънце“, заобиколи я сантиметър по сантиметър, седна и зачака болката. Силен първичен инстинкт го накара да свива и разпуска непрекъснато лявата си ръка, докато чакаше тази болка да полази и да се стрелне надолу по нея. С разширени от ужас очи и отворена уста, Адисън Форбс седеше и чакаше. Ще умра, ще умра…